Бегъл или по-систематизиран преглед на цивилизационното развитие на която и да е държава ще разкрие, че икономическият прогрес и благополучието на гражданите са функция от развитието на градската култура и прилежащата й инфраструктура. Университети, театри, опери и киносалони привличат интелигентни, умни и способни хора, които създават икономиката на съответното място. И трите вида институции са изграждани първоначално за престиж и светски блясък, но с течение на времето доказват, че освен символен капитал, те консолидират около себе си хора, които имат качества на лидери в своята област и развиват икономиката на града – занаяти, търговия, промишленост, услуги, банки и т.н… Университетът, театърът, операта и киносалонът се превръщат в критерии и условие за икономически успех. През втората половина на миналия век такъв пример е Сингапур, който тясно скроените балкански икономисти с претенции за глобализъм, но с мислене на селски бирници, избягват да коментират. Сходна е ситуацията в Ливърпул и на други места. Обратно – липсата на културни и образователни средища отблъсква хората с духовни и културни потребности и обрича масата на огрубяване. На тези места остават само оцеляващи индивиди. Това ги обрича на духовна и материална нищета. Най-вероятно липсата на хоризонт в мисленето на политическите елити, сиромашката им неспособност да  оценят културата и нейните институции като задължително условие за цялостно развитие, упоритото нежелание да  инвестират в духовно развитие доведе България до културна, социална и икономическа стагнация. Парадоксално е, че хора от финансови кръгове, допринесли пряко и косвено за кризата с одобрението на мащабни  инвестиции в губещи проекти, предлагат като антикризисна мярка орязване на средствата за култура. Няколко спестени милиона няма да компенсират прахосани милиарди в енергетика, безсмислено строителство на офиси или в тънещата в разруха промишленост, но могат да опропастят цели градове, региони, цялата държава в крайна сметка...

 

Прозрението на баба Въта...

В контекста на тази мисловна парадигма на т. нар. елити направо необяснимо е как стотина възрастни жени от село Дивлино се борят за правото си да имат селска библиотека, въпреки че нямат път, магазин, кафене и аптека. Баба Въта от село Дивлино изрече нещо, което американски, руски, английски превзети възпитаници не осъзнават: „Ако не са книгите, ще заприличаме на животинките”.

Тази най-важна духовна потребност за всеки, който иска да бъде личност, а не индивид и машина за гласуване, монетаристите и бирниците, облагащи произведенията на образованието, науката и културата с 20 процента ДДС, не желаят да разберат. Защо? Има два възможни отговора, като и двата не са в тяхна полза.

 

Лий Якока и монетаризмът...

Механичното прилагане на зазубрени примери от чужди учебници по бизнес и икономически модели не водят до никъде. Още повече, че тези примери също са подлагани на критика - и то от безспорни авторитети. Според Лий Якока – легенда в световния бизнес: „Съществува проблемът със свободната търговия или по-точно митът за свободната търговия. Мога да кажа, че свободна търговия е имало само четири пъти в историята. Единият пример е от учебниците. А тримата практикували в действителност са: холандците – за много кратко време, англичаните – в началото на индустриалната революция, и в САЩ – след   втората Световна война”[1].  За съжаление, през последните двадесет години този мит за свободната търговия се налага като безалтернативен път на прехода, без да бъде подлаган на обществен дебат. След двадесет години механичното му прилагане на практика утвърди частните монополи – най-уродливата форма на функциониране на пазара, според Адам Смит.

 

Лий Якока, който през 1976 година е вземал втората по ръст заплата в САЩ след Хенри Форд-ІІ, продължава задочния си дебат с монетарната политика на Рейгън така: „Ние не можем да имаме стабилна и здрава икономика с високи лихвени проценти или с лихви, които се променят всеки десет минути”[2].

Според него: „6.11.1969 година е ден на безчестие за САЩ. Тогава Пол Волкърт и Федералната резервна система правят лихвата плаваща. Монетаристите казаха: „Единственият начин да се овладее инфлацията е да се ограничи количеството на парите, а лихвите да вървят по дяволите. Както научихме от собствен опит, това решение освободи взрива на икономическата разруха”[3].

 

Лий Якока не е кабинетен учен, а топ мениджър от практиката на световно ниво. Той напомня, че навремето „Рузвелт не се бореше с проблемите на депресията със схеми и графики, с кривите на Лафър или теориите на Харвардската бизнес школа”.  

 

За съжаление, бяхме принудени да мълчим през тези двадесет години, за да експериментират представители–адепти на тоталната приватизация и монетаризма. Това, че този англосаксонски модел, успял донякъде единствено в САЩ и  Англия, трудно може да се адаптира към балканските нагласи и традиции, не ги вълнуваше. Спорният ефект от тази монетарна логика убедително е претворена от Константин Занков в прекрасния филм „Изгубени в затворената линия”. Той е метафора за случващото се в България през последните двадесет години. По времето на цар Фердинанд се строи железопътна линия в Северна България, която има стратегическо икономическо и културно значение. Влакът, освен да превозва стоки, носи културно влияние, улеснява комуникациите между градовете, прави възможно образованието на деца от отдалечени селца и  превръща селищата и хората от изостанали селяни в граждани. След промените през 1989 година, по време на правителството на внука на цар Фердинанд, триумфът на формалната пазарна логика (приходи – разходи) и скрити икономически интереси на частни превозвачи (обвързани до един с политически партии) линията е демонтирана, гарите разграбени, селищата пустеят откъснати, а хората, загубили гражданските си  професии, се връщат, за да се препитават като пастири. Направен е пълен кръг за 80 години.... Ако гледат този филм, може би по-умните и схватливи политици ще научат, че нещата, освен цена, имат и цивилизационна стойност, която се гради с години и не се измерва само с цифри. За това обаче трябва изградена градска култура и мислене. В този филм културното, цивилизационно измерение на една комуникационна система бе формално противопоставено на /без/спорната логика на свободната търговия, в която всяко нещо има цена. Духовните измерения имат стойност, която не може да се оцени. И всяка година ставаме свидетели на задълбочаваща се загуба на стойности в полза на девалвирани пари. Монетаристите механично сравняват пазара на САЩ и Англия с този на България и предявяват с формалната логика на зубрачи неизпълними изисквания за пазарна реализация пред българските филми. Всеки с просто око може да види разликата в мащабите на пазарите в големите и малки държави. В същото време финансисти и политици приватизираха (в условието на тежки съмнения за огромна корупция) производствената база и киносалоните. Вместо да създадат условия за свободен пазар, те го ликвидираха изцяло и на практика разчистиха пътя пред частни монополи.

 

За тези хора понятията символен капитал и национална репутация като задължителна принадена стойност на нацията и държавата не са от значение. Това, че именно те водят след себе си икономическото развитие, не ги вълнува. Разликата между тяхното мислене и това на копривщенския чорбаджия, сравнил даскалската заплата на Петко Р. Славейков с тази на говедаря, е само във времето и в претенциите им за придобито скъпо образование...То обаче не им помага да възприемат очевидното – именно ниската репутация на политическия елит и съдебната система са основна пречка пред чужди инвеститори. Чрез инвестиции в култура това положение може рязко да се подобри.

 

За немската икономическа школа[4] културата е база за развитие на икономиката. Капка Тодорова в своя статия представя изводите от проучване на немските учени Оливер Фалк; Михаел Фрич и Щефан Хеблих от Катедрата по икономика на Института „Макс Планк” в тази посока. Според тяхното наблюдение, именно културният живот е причина за икономически растеж в съответния град, област, провинция. В Германия културата се дотира и това не се счита за престъпление. Въпреки че в интерес на истината има спорове и съответно опоненти на тази практика. Обаче в днешно време образованите хора са търсени на пазара на труда, те са условие за високоефективни производства, големи печалби и общ креативен климат. Каква е картината у нас?

 

Прилагам една показателна таблица. Тя развенчава още един мит за прекалено многото студенти и специалисти с висше образование. Кой има интерес да поддържа тази митология, предстои да разберем. Но и без да тълкуваме цифрите се вижда, че делът на специалистите с висше образование е нисък. От друга страна, никога в историята на човечеството не е имало толкова високи изисквания към образователната подготовка на всеки индивид, за да получи задоволително място на пазара на труда. От сравнителен анализ може да се допусне, че 47.6 процента от населението с ниско образование ще работи неквалифициран труд или ще разчита на социални помощи.

 

 

Днес България е достигнала най-ниската ефективност на отчайващо зле преструктурираната ни икономика спрямо другите страни от ЕС. Енергични парвенюта се сдобиха с предприятия на една стотна от тяхната себестойност, а после ги разпродадоха за старо желязо, отдадоха под наем като търговски площи, останалите произвеждат с едва една десета от капацитета им. Инвестициите в know how са нищожни. Едва една четвърт от работещите у нас се трудят в иновационна среда, според данни, изнесени от министъра на икономиката. Естествено е след поредното пиянство на един народ да дойде време за равносметка. А тя гласи, че няма пари. Енергичните парвенюта не се оказаха желаните предприемчиви бизнесмени, а обикновени тарикати. Милиони бяха налети в Кремиковци след приватизацията, а после източени в чужбина от екзотични квазиинвеститори. За АЕЦ Белене се говори, че са вложени милиарди в кота нула без конкретен резултат[5]. Четири милиарда бяха раздадени като финансов излишък през декември 2008 година - в началото на кризата, но от тях за култура бяха заделени трохи. Дори не бяха изчистени текущите преразходи в културните индустрии, както бе практика в други отрасли. Защо? Икономически необективна и финансово неефективна антикризисна мярка е да се свиват разходи за култура и образование, особено в условия на криза[6]. Според Якока, просперитетът на САЩ се дължи на това, че „всички етнически групи са донесли своята култура, своята музика, своята литература”. 

 

Финансови експерти, със съвсем не безспорна репутация, пак се опитват да преструктурират културата, като намаляват инвестициите в нея. Дори да се абстрахираме от очевидните неуспехи на родните икономически реформатори, най-лошото е, че това става без  философия, позиция и стратегия за развитието на културата и по-специално на киното. Не е морално държава, която не е в състояние да печели от промишленост, енергетика, търговия, износ, да губи от спекула с финансови инструменти, да настоява да печели от култура, като дори не създава елементарни условия за социокултурна и ergo пазарна реализация на нейните продукти, в частност филми[7].

 

Всички правителства досега третират киното и културата като луксозно, но едва ли не старомодно бижу, което е неуместно да се толерира във време на криза. Каприз на някакви творци. Това отношение произтича от погрешния алгоритъм и философия на обществото, наложени още от Карл Маркс, дори по-скоро от примитивните му интерпретатори – според мен. В същото време адептите на пазарния фундаментализъм стоят на идентични позиции. Припомням тезата на Маркс – човешкото общество се състои от две нива: икономическа база и обществена надстройка. Базата е начинът на производство. Обществена надстройка са прояви на културата, подредени от държавата, образование, религия, философия, право. Всички възпроизвеждат досега тази максима в политиката за развитие на образованието, науката и културата и затова те винаги остават в периферията на публичното внимание - и в крайна сметка в бюджета. Именно поради това нито една стратегия за развитие на културата не успя. В ценностната система на българския политически елит (с някои изключения) духовните потребности винаги са стояли на второ, трето, пето място. Битовият прагматизъм на социалния архетип, излязъл от малка общност и подозрително гледащ на града, винаги се е отнасял грубо, агресивно и с омраза към потребностите от култура[8]. Необяснимо е, за да не кажа комично, че т. нар. български монетаристи на практика прилагат вече двадесет години измислената теза на Маркс за базата и надстройката – теза, създадена единствено да оправдае революцията и експроприирането на частната собственост. Но дебатът за близостта на крайно ляво и крайно дясно е друг...

 

Хладният преглед на историческия възход и упадък на държавите обаче сочи друго. База на всяко общество са културата, образованието, религията и изкуството. Те гарантират качеството на производствените, икономическите и обществените взаимоотношения, детерминират и гарантират високо цивилизационно ниво. Те вдъхновяват, извисяват, привличат, утвърждават престижа на държавата. Културата е с нищо незаменима спойка на нацията, но е съзнателно принизявана, заедно с науката и образованието (темата за религията е по-дълга). Без нея народът се превръща от нация в популация на примитивно ниво. Това природно интелигентната баба Въта от село Дивлино го е разбрала, обаче нахални монетаристи с престижни дипломи, но с мислене на потомствени орачи и копачи - не. Ние като народ се намираме в етап на национална ентропия поради липсата на надежда, духовност и стремеж към качество във всеки един аспект – политически, икономически, законодателен, съдебна система, услуги и т.н.[9]. Днес се вижда вече, че икономически модели, работещи другаде – например в протестантския свят, не проработват в православния именно поради различни културни и цивилизационни натрупвания, нагласи и възприятия. Отчетливо се открояват дефицити в етоса на общественото служене, необходимият висок праг на лична репутация и престиж, на уважение към другите, на съчувствие и солидарност с по-слабите. Добре би било седмата Божия заповед: „Не кради!“ поне да я редактират до „Кради по-малко!”. Правителството на социалиста Бетино Кракси е разследвано в Италия за корупция в размер на 14 процента от стойността на обществените поръчки, професор Михаил Константинов публично обяви, че коефициентът на корумпираност в България достига 75-80 процента. Това са основни причини за неефективност на прилаганите у нас чужди инструменти и финансови механизми. Монетаристите - поради ограниченост на мирогледа си, не отчетоха цивилизацонните и културни особености и различия като ключов фактор – вероятно, защото е над капацитета им за управление и контрол[10].

 

Ако към това добавим като общ фон сбъркания модел на финансовите пазари в глобален аспект, за който обстойно говори Лий Якока, ще разберем, че още една погрешна реформа, продиктувана от гледна точка на формална монетарна логика, ще довърши културата, в частност, киното и в крайна сметка народа като национално самосъзнание.

 

Трябва да започнем дебат на всички възможни нива за смяна на гледната точка към мястото, значението и финансирането културата и киното в частност. Съвременно решение би било политиците да се откажат от остарялото схващане на политикономията за обществените нива и да преосмислят, да прозрат, да осъзнаят и да разберат, дори ако трябва да прочетат малко херменевтика, че без култура въпрос на време е разпадът на обществото и на държавата да стигне своя край[11].  

 

Философията на нашите искания е извеждането, поставянето и третирането на културата, образованието и науката като база на обществото. Именно те трябва да бъдат в центъра на държавната подкрепа и общественото внимание. Качествата им на символен капитал, на основен фактор за национална и държавна репутация, свойството им да сплотяват нацията трябва да бъдат основна гледна точка при вземането на политически решения в тази област.

Без това преосмисляне никога няма да постигнем качество на взаимоотношения във всеки един аспект и ще останем на примитивното ниво на културата на измамата, подмяната и имитацията във всяка област – политика, пазарна икономика, съдебна система и т. н.

 

Ако науката, образованието и културата продължават да остават в периферията от приоритети на политическия елит, това обрича на обезлюдяване на цели региони, миграция на всичко можещо и мислещо по посока други държави.

 

P.S. Не бива да се забравя и за миг, че съседните на нас балкански държави провеждат изключително мощна културна пропаганда – Гърция се опира на културите на своята античност и на Византийската империя, Турция провежда мощен експорт на своята масова култура и поставя тревожно често като основа на политическото си развитие агресивната доктрина на неоосманизма, Румъния и Македония се опират на измислена, но величава древност. В такава конкурентна среда е жизнено необходимо България да провежда активна културна политика, в противен случай последиците могат да бъдат изключително изненадващи и неприятни – турцизирането на българомохамеданското население е един такъв пример.

 

---