КИНОКРИТИЦИ ЗА "КИНО - ХЕПИ ЕНД - ЗАКОН"

КИНОКРИТИЦИ ЗА "КИНО - ХЕПИ ЕНД - ЗАКОН"


ЕДИН БОГ, ЕДИН ЗАКОН!

"Законът на прерията" – "Дванадесет разгневени мъже"

Петър Кърджилов

"Всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнимаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие".

Из Декларация на независимостта

На 4 юли 1776 е приета Декларация на независимостта и Съединените американски щати (тогава 13 на брой) стават свободна и самостоятелна държава. Този исторически документ, чийто автор е Томас Джеферсън (1743 – 1826) – бъдещият трети президент на САЩ, както Конституцията от 1787 и Декларацията за правата се превръщат в основните закони на младата нация. А тя жизнено се нуждае от такива. Защото се сменя не само "формата" (на управлението) – монархията се трансформира в република, но и "съдържанието" – довчерашните авантюристи, бунтовници, правонарушители и дори пандизчии се превръщат в народ. Бащите на американската държавност съзнават, че за успешното финализиране на процеса са необходими закони. И те ги изковават.

Така се слага началото на кратката, ала бурна историята на Щатите. Започва и друго – разширяването на страната. Повече от век нейните "рамки" непрекъснато се променят, представлявайки фронт, напредващ през безбрежни пространства. Начева епопеята, наречена Завоюването на Дивия Запад – условно понятие, опитващо се лекомислено да побере в себе си необятните простори, ширнали се от Атлантическия до Тихия океан, от Великите езера до Тексас. Обетованата земя примамва със своите богатства както милиони несретници, натоварили върху фургони малкото си багаж и голямата си надежда, така и хиляди откровени престъпници. Граничните територии се оказват благодатната почва, върху която избуяват беззаконието и зловещите фигури на стотици бандити, върху чиито чела впоследствие легендата и митът поставят ореола на славата.

Един от тях е реално съществувала личност - самозваният тексаски съдия Рой Бийн (1825 – 1903), чиято юридическа формула се е свеждала до циничния лаф "Сега ще те съдим справедливо, а после ще те обесим". Той е и главният герой на класическия уестърн

"ЗАКОНЪТ НА ПРЕРИЯТА" ("The Westerner")

Като всички отрицателни герои, тъй присъщи на безсмъртния жанр, Рой Бийн е завършен злодей. За него убийството е сиво всекидневие, кражбата – почтен занаят, измамата – вечен спътник... И тъкмо този злосторник се провъзгласява за "блюстител на закона", който смело започва да раздава правосъдие, превръщайки бара си в съдебна зала, местните нехранимайковци – в съдебни заседатели, конете – в свидетели на обвинението... Въпреки тези "отрицателни характеристики", заложени още в оригиналната история на Стюарт Лейк (която носи на своя автор номинация за "Оскар"), образът на съдията печели симпатиите на публиката. Защото бива превъплътен от големия актьор Уолтър Бренън (отличен с "Оскар" за поддържаща роля както в "Законът на прерията", така и за изпълненията си в други два филма).

Но Америка не би била велика страна, ако оставяше правораздаването в ръцете на бандити. Киното й не би било най-гледаното в света, ако не вдъхваше надежда, ако не възпитаваше, ако не превеждаше на простичък език "декларативните" послания на патриарсите на американската демокрация... А истинската демокрация не търпи безнаказаността. Защото нали всеки има "правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие". Което пък означава, че никой не може да отнеме това право на хората!

Ето защо срещу "съдията" Рой Бийн се възправя Коул Хардън. Обикновен каубой в началото на филма, израснал впоследствие в неумолим шериф, Хардън не само ре­шително застава на страната на "унижените и оскърбените" (фермерите земеделци, повели неравна битка с господстващите дотогава в Тексас скотовъдци), но и с активните си действия оправя нещата на финала. Финал, решен напълно в стила и традициите на американската "хепи енд" култура, ала напълно влизащ в разрез с историческата правда – Рой Бийн не е застрелян, а си отива от грешния свят тихо и мирно подир обилен запой.

След тези думи никой няма да се изненада, когато узнае, че ролята на Хардън се изпълнява от Гари Купър – един от символите не само на Холивуд, но и на американския идеал за мъжество и благородство. Златното момче и този път оправдава доверието, което нацията е "инвестирала" в него. Сблъсъкът между Коул Хардън и Рой Бийн поражда моралното удовлетворение от победата на доброто над насилието и злото, ала внушава и доверие в институциите на закона. Сблъсъкът между Гари Купър и Уолтър Бренън пък дава живот на един от най-величавите актьорски дуети в историята на киното.

В създаването на "Законът на прерията", появил се на бял екран през 1940, участват и други изявени кинаджии – все майстори в своята област. Продуцент е Самюъл Голдуин – третинката от прочутата компания "Метро-Голдуин-Майер", а режисьор е Уилям Уайлър – една от най-големите фигури в американското кино. Наричат го "съвестта на Америка", защото филмите му, които той почва да снима още в края на 20-те години, се стремят към правдиво отразяване на обществените проблеми (нещо твърде нетипично за тогавашния Холивуд). Това е и причината Уайлър да се превърне в "клиент" на Комисията за разследване на антиамериканска дейност, която епохата на Студената война ражда. Той работи с успех почти във всички жанрове и е трикратен носител на наградата "Оскар" за режисура. Оператор на филма е ненадминатият Грег Толанд, заснел един от дванадесетте филма на всички вре­мена – шедьовъра "Гражданинът Кейн". Музиката е на Дмитрий Тьомкин, дългогодишен композитор на фил­мова музика от руски произход. Равноправен автор на "Законът на прерията" е и художникът Джеймс Базеви (също предложен за "Оскар" след излизането на филма).

Три десетилетия по-късно Пол Нюман превъплъщава за пореден път образа на "магистрата" във филма на Джон Хюстън "Животът и времето на съдията Рой Бийн" (1972) – сетно доказателство, че митовете са вечни.

Един от тези митове уверява, че съдебната система е непогрешима (радваща се на популярност теза, въпреки всекидневното й опровергаване от най-големия трошач на празни приказки – Живота). Тъкмо на тази тема режисьорът Сидни Лъмет посвещава своя великолепен филм:

"ДВАНАДЕСЕТ РАЗГНЕВЕНИ МЪЖЕ" ("Twelve Angry Men")

Историята на Реджиналд Роуз (легнала първоначално в темелите на пиеса) е повече от простичка. Осемнадесетгодишен испано-американец е обвинен в отцеубийство. Всички улики недвусмислено сочат неговата вина. Единадесет от дванадесетте съдебни заседатели приемат наличните доказателства за чиста монета. Без един – Заседател № 8 (Хенри Фонда). Съчетал в едно логика, настойчивост и морал, той успява да смекчи враждебността на останалите си колеги и да ги убеди в своята правота. Спасявайки по този начин един човешки живот! Валери Петров би обобщил: "Това е филмът, друго няма".

Аз обаче ще си позволя няколко разяснения. Американската юридическа система (наследила опита и традициите на британската си прародителка) предвижда институцията на така нареченото "жури" – дванадесет съдебни заседатели, чието решение (judgement) определя съдбата на обвиняемия – виновен или невинен. Със своята присъда (verdict или sentence) съдията само потвърждава това решение, като го формулира законово и конкретизира (вида, начина, продължителността на наказанието, ако е постановено такова). С две думи – в ръцете си "дванадесетте разгневени мъже" (разбира се, много често съдебни заседатели са и жени) държат живота на подсъдимия (смъртта пък витае в техните помисли). До произнасянето на познатите (дай, Боже, единствено от филмите) фрази: "Виновен!" ("Guilty") или "Невинен!" ("Not guilty").

Действието на "Дванадесет разгневени мъже" (1957) се развива само в една заседателна зала. Това е филмът, друго няма. Въпреки това творбата може да се охарактеризира като екшън – но не материален, а духовен, мисловен. Защото Лъмет съумява да изгради между четирите стени обобщения образ на цяла Америка, начевайки с външния вид, облеклото, поведението, жестовете на своите герои и завършвайки с техните убеждения (включително политически), предубеждения (най-вече расови), илюзии и дори комплекси. Ето защо "Дванадесет разгневени мъже" и до днес се гледа с интерес. Той е зареден с напрежение, драматургията му е взривна, макар че пиротехническите и специалните ефекти в него са заменени от психологически...

Разбира се, силата на филма не е в разобличаващата му същност (макар че той яростно атакува и американското съдопроизводството, и американските социални нрави, и дори същността на американската демокрация), а в неговата човечност. Изразител на тази "хуманистична линия" е героят на Хенри Фонда, чиито обаяние, сдържаност (но и ярост на моменти), почтеност (и като човек, и като актьор) не само подхождат на ролята, но я превръщат в култова. Неговият Заседател № 8, който дори си има име (макар и скромно) – г-н Дейвис, не само убеждава опонентите си, ала и всички останали американци, че системата може да бъде и добра (ако в нея обаче участват добри хора).

Законите на времето сякаш не важат както за "Законът на прерията", така и за "Дванадесет разгневени мъже". Тези филми и до днес въздействат тъй, както по времето на тяхното създаване. Те и до днес продължават да служат на идея, на кауза, на девиз, не случайно изписан под купола на Конгресната библиотека във Вашингтон: "Един Бог, един Закон!".


МАНИИ И СТРАХОВЕ ОТ МИНАЛИЯ ВЕК

"Гараж" – "Добро утро, нощ"

Павлина Желева

Случайно или не, и "Гараж" на обичания от много поколения някога съветски, а днес руски зрители Елдар Рязянов, и "Добро утро, нощ" на уважавания от световните кинофестивали Марко Белокио от Италия, ни връщат към седемдесетте години на миналия век.

Сатиричната комедия

"ГАРАЖ"

е снимана през 1979 година, но тогавашната политическа цензура не допуска филма на екран и чак след няколкогодишна карантина той успява да покори почти тридесет милионна публика.

Сниман през 2002,

"ДОБРО УТРО, НОЩ" ("Buongiorno, notte")

се връща към сакралната дата 16 март 1978, когато известните със своята жестокост и безкомпромисност "Червени бригади" отвличат, а след това екзекутират политическия лидер Алдо Моро. Филмът е показан на фестивала във Венеция, както и на много други места, за да получи многобройни престижни награди, но най-вече наградата за най-добър Европейски филм на ФИПРЕССИ - Международната федерация на филмовите критици.

И двата филма третират проблеми, но най-вече следствията от тези проблеми, натрупвани с години в две диаметрално противоположни за годините на Студената война общества. В едното властва политическото безвремие, притискало обикновените хора и успяло да ги превърне в пионки на една имагинерна представа за всеобща справедливост. А в другото се ширят политически хаос, привидна свобода на демократичния избор, парализиран политически живот и хора, стегнати в постоянен и непреодолим страх...

В този смисъл, въпреки своите очевидни жанрови и стилови различия, и двата филма се занимават с подобни въпроси: как, доколко и защо социалното (а оттам и правово) устройство на обществото влияе върху формирането на човешката психика (а оттам и на човешките действия)? Защо, вместо да управляват живота си, било на Изток или на Запад, хората изпадат в състояние на неясна, но за сметка на това често дълбоко обсебваща ги колективна безсъзнателност, която в случая с "Гараж" Рязанов оприличава на почти животинска? Или защо папската институция в Италия, (както, впрочем, всички институции в страната тогава) не може да спре мракобесна жажда за кръв и да спаси от унизителна смърт политическия проповедник най-вече на християнските ценности в лицето на един Алдо Моро?

Макар, че двата филма са разделени от много културни и социални различия, прави впечатление, че избраната драматургическа структура е една и съща. Става дума за тъй нареченото "затворено пространство", в което хората прекъсват рутинния си контакт с външния свят и постепенно започват да свалят обичайните си маски. Това във филма на Рязанов, с група от научни работници – зоолози, и заедно с това членове на гаражния кооператив, е показано с особена настойчивост. Цялото действие е затворено в рамките на едно пространство и на една нощ, по време на която трябва да бъде променен съставът на кооперативното членство. Едни хора, които са били членове като всички други, трябва да бъдат изхвърлени, за да могат на тяхно място да влязат нови, а други, които също са били членове, трябва да останат и да получат бленуваните гаражни клетки.

Периодът на затвореност на героите на "Добро утро, нощ" е 55 дни (толкова, колкото е продължило заточението на отвлечения Алдо Моро), но в крайна сметка този период покрива времетраенето на самия филм. Единственият член на групата терористи, имащ контакт с външния свят, е младата активистка Киара, която по причини на конспиративност продължава да ходи на работа, да купува продукти за затворника и най-важното – да се среща с хора.

В този смисъл можем да кажем, че и двамата големи майстори на киното в лицето на Рязанов и Белокио съвсем преднамерено използват затвореното пространство като фактор, спомагащ за разкриването и даже разголването на волно или неволно прикривани заблуди. Оказва се, че широко прокламираният на времето в соц-обществата облик на милия труженик няма нищо общо с действителността. В гаражния колектив се озовават и самотна майка, и бивш ветеран, и агресивна търговка, и блазиран син на номенклатурен началник, и праволинейна комунистка, и тайна любовница, и мним глухоням. И най-вече: един началник на отдел "Насекоми", който на практика проспива цялото събрание и пропуска реда си в подновения жребий за бленувана гаражна собственост. Всъщност, в тази непривлекателна, но важна роля се е снимал самият Елдар Рязанов... Режисьорът споделя, че идеята да направи този филм се настанила в съзнанието му, когато в истинския живот му се наложило да участва в подобно събрание и когато станал свидетел на добре проведена манипулация от едно мнозинство върху едно малцинство... И понеже Рязанов не бил направил нищо, за да спаси крехката правда на изгонените, затова и направил този филм...

Що се отнася до филма на Белокио, там има малка и строго наблюдавана стаичка, в която Моро е получавал храна, вода, хартия, на която е писал станалите по-късно известни на цял свят трогателни писма до жена си. През това време в намиращия се в съседство хол няколко напрегнати млади мъже са втренчили погледи в телевизора. Подобно на Рязанов и Белокио опровергава банални представи – в случая с членовете на "Червените бригади", че те са можещи и знаещи, добре подготвени и добре тренирани бандити. Дори и в истинския живот това донякъде да е било и така, то Белокио показва едни по-скоро надъхани, озлобени, слаби и доста изплашени млади хора...

И ако в "Гараж" чрез образа на "спящия човек" прозира иронията на режисьора-интелигент към дребните собственически страсти в едно само по себе си кухо време, то в "Добро утро, нощ", най-вече чрез постепенното осъзнаване на чувствителната и съчувствена Киара, на преден план изскача позицията на режисьора интелектуалец. Точно заради това въображението му, което в най-добрия смисъл на думата е "доработило" историческата истина, е поставило твърде силен акцент върху писмата на Алдо Моро – истински уроци по достойнство и човеколюбие. Така постепенно стигаме до упованието на режисьора – че изкривените заради политическо беззаконие и духовно безбожие натрупвания върху хората, биха могли да претърпят и промени. Днес при Киара, утре при някой друг...

Колкото и да звучи парадоксално, съпоставката между тези толкова различни и все пак приличащи си филми, дава почти равен процент на оптимизма в тях. Нищо, че единият е малка битова сатира, а другият – емоционално разгърната барокова драма.

Оптимизмът във филмите е право пропорционален на съществуващия в истинския живот оптимизъм на седмото десетилетие от миналия век, т. е. почти никакъв. В соц-света от онова време животът със своите дефицити, познати началници, партийни принадлежности, врагове на народа, подозрителности, доносничества и какво ли не още, бе достатъчно опротивял на хората, защото, признавайки го или не, те съзнаваха, че тъкмо този живот им бе отнел някои базови и съвсем простички инстинкти за нормалност. Така че директните, на места дори малко грубички аналогии на Рязанов и приравняванията на човешките прояви с тези на някакъв неясен животински вид, не са случайни. Те изразяват презрението и омерзението на необхванатия от примитивна страст човек към типажите на деня. Защото във времето на соц-а тъй наречените "нормални хора" можеха да спасят себе си от колективното безумие най-вече чрез неучастието си в него. Друго сякаш нямаше и не можеше да има...

Що се отнася до италианската действителност на седемдесетте, в най-голяма степен от тази на останалите западноевропейски страни, колективната психика стана жертва на радикални младежки действия и постулати. Те пък бяха отглас на модното за времето безкомпромисно левичарство, в което няма и помен от симпатични възрастни италиански антифашисти. Отвличането на Алдо Моро, бивш министър председател, бивш министър и лидер на политическа партия в Италия, и до ден днешен се третира като една от най-дълбоките рани в душата на италианското общество. Неверието в способността на институциите да управляват, разочарованието от тогавашната декоративна функция на папата, страхът от неясните млади (зад всеки един от тях може да се крие терорист!) са съзнателно избирани от известния с политическата си грамотност Марко Белокио. Но освен спазването на достоверността към средата, за Белокио е било важно да направи филма си така, че да не отрече самите хора като хора. Без да ги осъжда, да не ги оправдава! И дори само с помощта на включените във филма сънища, да покаже някаква своя, дълбоко лична алтернатива на ежедневната, политико-телевизионна тирания. Алтернативата на нещо, което бих нарекла "забравеното добро". Именно добрината, съчувствието и приемането на Алдо Моро като обикновено, чувствително и силно страдащо човешко същество, а не като безлична политическа икона, имат – според режисьора - някакъв, макар и минимален шанс да преборят фанатичната слепота!

Всъщност, прекрасно показвайки резултатите от две противоположни, но еднакво погрешно функциониращи социални системи, двама оригинални режисьора на световното кино, всеки по своему, изразява несъгласието си с тях. И чисто човешката си симпатия към обикновените хора, колкото неправи и сбъркани да са те.

Защото, когато моралните и социалните правила загубят своята тежест в живота им, то става така, че същите тези хора бързо се преобразяват в един от двата основни биологични типа: този на агресивните и този на беззащитните. И това, където и когато и да се намират те…

Затова и в двата филма сънуващите хора, все пак един ден се събуждат. И не дават знак, че желаят да станат поредните участници в природната джунгла. Остава да вярваме, че може би един ден биха се опитали да създадат някакъв ред в нея. Колкото повече, толкова по-добре...


 

С ВИНА НЕВИННИ

“Нюренбергският процес” -  "…И справедливост за всички”

Петя Александрова

 

Велико успокоение: невинен си до доказване на противното

Но вината е особено понятие: тя е една в юридическия смисъл, който се уповава на обективен и най-вече регулиращ морал, друга е в индивидуалното (под)съзнание като чувство и усещане, дълбоко субективно, макар и да се завръща отново в морала. В двата филма ("Нюренбергският процес" и "…и справедливост за всички" – оригиналното заглавие се изписва така като част от реплика във филма) авторите, както и главните герои (съдията и адвокатът) виждат вината на подсъдимата скамейка.

Но доказването й, ако се разпростре отвъд конкретната личност, разколебава устоите на тяхната собствена вяра  в правосъдието. Вярата в Закона, в Истината, в Справедливостта.

Нали съдим не човека, а постъпките му? Нали може да е отвратителен и въпреки това невинен, и обратното, много достоен и харизматичен, но виновен? И най-вече – какво мисли този на подсъдимата скамейка, който е също толкова вещ  в правото (съдия в “…и справедливост за всички”, министър на правосъдието в “Нюренбергският процес”) за същата тази вина? За своята вина?

Не вярвайте в правосъдието

Филмът "…И СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ" ("... And Justice for All ", 1979, реж. Норман Джуисън) започва с крехко детско гласче, което изрича тези свещени слова на фона на бездушните съдебни зали, пусти подтискащи пространства и абсурдни надписи по вратите. “Спазвайте приличие в съда”, “Не влизай! Съдийски кабинет”, “Не дъвчете и не четете на глас!”, постоянно напомняне за претърсване – това не изглежда да е храмът на Темида. Мястото е отблъскващо, но най-вече – нечовешко. Затова първо виждаме едни крака, после лице, което снимат при арест, и чак после се появяват нашите герои. Всичко ни подготвя да гледаме филм, който се занимава с тъмната страна на правосъдието.

“НЮРЕНБЕРГСКИЯТ ПРОЦЕС” ("Judgment at Nuremberg", 1961, реж. Стенли Крамер) започва с увертюра с нацистки марш, надписите вървят върху пречупени кръстове и минаваме покрай руините на града след войната. Началото ни казва: една страна в развалини – и един морал в развалини.

Адвокатът Къркланд (Ал Пачино) от "…и справедливост за всички" вярва в Закона. В него вярват и повечето му колеги. Вървейки по коридорите на съда, в кьошетата клиенти се пазарят с адвокатите си, а пък те се уговарят с адвокатите на противника. Всичко е легално. Само, не дай си Боже, на заседанието да не е същият съдия – и споразумението може да отиде на кино.

А затворът е място, където никой не иска да попадне. Няма я илюзията, че там престъпникът се поправя – само невинният може да пострада, да бъде изнасилен или безкрайно унижаван. Но и съдебната система не му предлага алтернатива.

Филмът сякаш се занимава с хората на правосъдието, не толкова с неговите жертви. Но така е само на пръв поглед. Защото основната теза е, че подсъдимите “също са хора, просто хора”. И не може да не ти пука за тях. Това различава Къркланд от останалите му колеги – на него му пука. За всеки човек, за всеки клиент. И се чувства отговорен и лично виновен, ако нещо се случи с тях. Така той разбира правосъдието.

И, слава богу, не е единственият. Друг адвокат с блестяща защита е измъкнал на свобода “по техническа формалност” човек, за когото е бил наясно, че е виновен. Този човек след това убива две деца. Можеш да го приемеш като поражение. Но ако си свестен, в теб ще заговори съвестта. И не защото някой те обвинява, а защото ти сам не можеш да си простиш. Всеки ден започваш да си бръснеш главата, сякаш си в ареста – да ти напомня кой си. Почваш да плашиш клиентите си, да не си вършиш добре работата. Всеки ден адвокатите измъкват престъпници – и не им пука. Но специална комисия погва единствения, на който това се отразява – и не в името на справедливостта, а в името на работата.

Защото юристите се интересуват преди всичко от работата си. И честността няма много общо с професията. Имаме съдия, който си е направо луд – храни се на перваза на четвъртия етаж, носи оръжие и стреля във въздуха в съдебната зала, лети със самолет отвъд допустимото… Но това не пречи на работата му, както казва комисията. В юридическо отношение той е о’кей. 

Друг съдия – отвратителен, антипатичен, омразен. Той си позволява да каже: “Да, в 9.40 подсъдимият още не е виновен. В 9.41 той е виновен” и “Не ми пука за вашия клиент”. И точно съдията, вече обвиняем, иска Къркланд за адвокат като много принципен, но без политически гръб. Той е този, който казва на адвоката си (забележете, не обратното!): “Не сте в положение да имате искания”. Е, как да не мечтаеш да го смачкаш – показно, пред всички, за назидание – цялата адвокатска колегия копнее да го направи. Само че тя при това не рискува нищо.

Докато Къркланд рискува основното – правото си да бъде адвокат. Единственото, което умее и обича. Сбъднатата мечта на остарелия му дядо. А това право гласи, че ако не можеш (или не желаеш) да защитаваш някого, казваш любезно: “Не съм готов за такова дело!” и се оттегляш. Но никога, никога, никога не предаваш клиента си. Ако ще да е убиец, садист, маниак и т. н.

Обаче "правосъдието е писнало на всички" и Къркланд се възползва от това. Според него проблемът не е в съдията, който нагло се осланя на законите и определено е виновен, само че няма как да се докаже. Той е поредното доказателство за прогнилостта на цялата система. Уж процедурата е да възтържествува правосъдието. Само че всеки адвокат иска да победи – независимо от правосъдието, независимо от истината. Победа над всичко. А Къркланд продължава да вярва, че истината е тази, която стои над всичко. И над тебе самия.

Аз съм законът!

Американският съдия Дан Хейуд (Спенсър Трейси) от "Нюренбергският процес" още от първия епизод е повече в позицията на наблюдател. И забелязва: разрушенията в града, но и старото величие; мизерията, но и достойнството; тълпата в трамвая, но и взаимопомощта; Нюренберг като мястото на нацистки конгреси, но и място за музика. Гледа лицата: услужливия си немски персонал, обикновените хора от улицата, аристократичната собственичка на дома му (Марлене Дитрих), адаптиращите се американци. В съда вижда: агресивните адвокати с техните основания, притиснатите и смазани свидетели, обвиняемите без угризения, политическите съображения. Точно това накрая съдията спира да бъде – наблюдател.

Основната фигура на обвинението е хитлеровият министър на правосъдието Ернст Янинг (Бърт Ланкастър) – блестящ юрист и почтен човек. Всичко в него буди респект – осанката, мълчанието, нежеланието да се оправдава, презрението към Хитлер (каква ирония!). Както казва бляскавият му адвокат (в бляскавото изпълнение на Максимилиан Шел): “Ако той е виновен, целият свят е виновен – ни повече, ни по-малко!”

Това е и ключовата мисъл на филма – осъзнаването на вината на всеки един. Не измъкването с размитото “всички сме виновни”, което политическите модели винаги дискриминират. А вината – преживяна вътрешно – на всеки поотделно. Две фрази най-често се чуват в този филм: “ние не знаехме” и “отговорност”. А двете не се връзват една с друга. Не са знаели от прислугата (Хитлер ни даде аутобани и работа) през вдовицата на осъдения офицер до главните обвиняеми (“Как е възможно?"). Парадоксално на помощ им идва позицията на останалите германци и на американците – трябва да забравим, за да продължим да живеем.

Само двама искат да помнят и да знаят – американският съдия и германският бивш министър на правосъдието. Съдията – защото Е законът. Защото не среща искрено разкаяние. Защото прозира маневрите на американците (германците ще ни трябват за съюзници), лепкавата международна ситуация (разделянето на Изток и Запад) и инстинкта за оцеляване на цялата страна. Министърът на правосъдието – защото сам не може да си прости. Защото разбира чудовищността на деянията си, разкрива на глас какви са механизмите на въвличането в тях и на самозаблудите. Защото се гнуси от онези, на които е съратник. Той не би си позволил да каже, че не знае – защото Е законът.

А ние виждаме и друго – че неговият адвокат възпроизвежда същото мачкане на хора, същото притискане на невинни. Че онези, които ги съдят, не са по-добрите - те също са правили “сексуални експерименти”, те са пускали атомните бомби, те се страхуват от същите комунисти. Злото е от двете страни на правосъдието.

Всички са шокирани от показаните документални кадри от концлагерите (впрочем това е ключов момент на самия процес и на всички филми, посветени на него). Включително и онези, които са ги измислили. Тези лагери СА престъпление срещу човечеството, срещу човека. Явно поне това е безспорно за всички страни-участнички в Нюренбергския процес.

Но ако има престъпление – значи има и виновни. И те трябва да бъдат наказани за престъплението, не за това какви са и кои са. За да може да повярваме, че няма да се повтори. И че има нещо над отделния човек правосъдие, което е за всички.

КИНОТО НЕ ДАВА ОТГОВОРИ, НО ЗАДАВА ВЪПРОСИ

"Вкусът на водата"- "Народът срещу Лари Флинт"

Жанина Драгостинова

В "НАРОДЪТ СРЕЩУ ЛАРИ ФЛИНТ" ("The People vs. Larry Flynt") световноизвестният кинорежисьор от чешки произход Милош Форман доказва въз основа на скандалната автентична биография на американския порно издател Лари Флинт, че "най-неочаквани хора могат да се окажат мъченици за велики каузи".

"Ако аз спечеля това дело, аз дето съм.., как ме нарече оня, аха, отрепка. Та, ако една отрепка спечели, тогава всички вие ще се чувствате защитени", обръща се Лари Флинт към журналистите, след като за пореден път излиза от залите на съда. И още една реплика, отново към журналистите: "Аз за вас се боря, за вашите свободи, не за себе си."

Как се случва така, че от обикновен печалбар Лари Флинт се превръща в знаме в борбата за свобода на пресата? Преображението действително е достойно за филм, но не просто за един от многобройните филми, които минават покрай нас и които бързо забравяме, а за филм на Милош Форман.

"Трябва да призная казва Милош Форман, - че никога не съм си купувал списание "Хъстлър". Но винаги ще се възхищавам на Лари Флинт, на живота му и на смелостта му и неговата безкомпромисност... Аз прекарах 36 години от живота си в едно общество, в което хора като Флинт липсваха."

Всъщност, ако се обърнем назад към чешкия период на Форман, ще видим, че той винаги е търсел подобни герои – различни, само че непригодни за системата и в крайна сметка, смачкани от нея. Америка му дава възможност да подхване същия разказ, само че да го отведе до друг край – някак по-оптимистичен за системата, ако и да е по същия начин безнадежден за героя.

И така – на хлапака Лари не му липсват идеи как да припечелва пари. Прави го сръчно, умело и безкомпромисно. Замерва с делва собствения си баща, щом разбира, че бащата е изпил това, което е за продан. За Лари има свещени неща, но сред тях не са родителите, а парите.

Няколко години по-късно вече върти нощни заведения. Е - не съвсем успешно, но пък свързва двата края. Всичко обаче трябва да става все по-добро и да носи по-големи печалби. От хрумването баровете да разполагат с брошурка се пръква решението изданието да се превърне в списание. Истинско. Дебело. Достойна конкуренция на "Плейбой".

"Хъстлър" е на пазара, екземплярите се разграбват и естествено този факт стяга редиците на моралистите в пуританска Америка. Народът в лицето на своите религиозни водачи въстава срещу Лари Флинт.

До този момент Лари Флинт (Уди Харелсън) не иска нищо освен пари, пиене и жени около себе си. Когато обаче вижда стегнатите редици на врага, първоначалната съпротива преминава в бунтарство, а по-късно и в осъзнато противопоставяне на системата, която изисква всички да са равни, еднакво подчиняващи се, еднакво послушни. А Лари е силен индивидуалист, егоист до крайна степен, особняк и държи да бъде приеман като такъв, насила бунтар, но захапе ли нещо, не пуска до край. Те ли ще ми кажат на мене?!

"И двата режима – казва Форман – предприеха кръстоносни походи срещу онези, които те определяха като извратени: порнографи, хомосексуалисти, евреи и черни. След това идваше редът на Исус Христос и творбите на Шекспир, на Марк Твен и Уилям Фолкнър ставаха подозрителни... Дали бяха немци и руснаци, а аз съм виждал и едните, и другите в моята страна, те винаги първоначално започваха с опит за чистка: "Край на разврата! Край на порнографията!" И даже в началото хората ги аплодираха."

Погледът към "вътрешността" на Америка е възможен, само ако си бил отвън. Форман познава и двете системи: тази - на чехословашкия социализъм, и другата - на американската демокрация. Препратките се неизбежни. Сравненията също. След което никак не е трудно да се стигне до сходното състояние на нещата – различните нямат място в Системата, различните трябва да бъдат извадени от нея, да бъдат интернирани, хвърлени в затвора, изобщо – отстранени.

С една малка подробност обаче – докато в социалистическата система писаните закони нямат никаква стойност, в САЩ вярата, че те все пак могат да разрешат човешките конфликти, стои непокътната.

Ситуацията на Лари Флинт се усложнява от факта, че той не демонстрира необходимото уважение към институцията на съда. Хората, тръгнали да защитават лицемерието, са също толкова лицемерни и презрението към тях не бива да бъде крито, а напротив – необходимо е да се изразява публично, гласи неговата теза. Ето защо делата му завършват с неуспех. Съдът не допуска хулигани, циркаджии, палячовци или както и още да ги наречем, които поругават общоприетите ценности, замерят заседателите с портокали и изобщо си правят всякакви неуместни шеги. Битката на Флинт избива в клоунада, може би пак той единствен е различен, пак само той не вярва в справедливостта на съда и еднаквото прилагане на закона. Флинт е неверник по душа и колкото по-голяма става групата на противниците му, толкова по-изобретателен е той в подигравките си срещу тях. Сякаш вече не търси удар със силата на закона, а отмъщение чрез публичното им унизяване. Щом законът не го прие под крилото си от първи път, не остава нищо друго освен да се танцува по носа на законопазителите.

Да не говорим, че някой – ФБР, ЦРУ, държавата, народът, Боже, кой ли ще е? – изпрати човек, за да го убие. Резултатът е по-лош от смъртта – Лари остава парализиран от кръста надолу. Безчувствен там, където са най-големите зони на насладата. Издателят на най-могъщото порно списание не може да прави секс. В този случай смъртта е добре дошла, смъртта би била спасителка, но уви. Флинт няма друг начин освен да продължава напред. А напред означава поредна битка с "пазителите" на закона.

И когато обуздава изблиците в поведението си, когато само върти из ръка портокал, без да го хвърля в съдебната зала, когато оставя адвоката си да изговори спокойно цялата си теза, Флинт печели делото пред най-висшата съдебна инстанция. А тезата на адвоката е следната – аз не харесвам "Хъстлър", не го купувам, но Америка е държава, в която има право да съществува и това, което не харесваме, защото то пък харесва на другите хора, които не приемат нашите ценности. Или – никой няма право да налага на другия своята система. Демокрацията е съвкупност от общности със свои системи, които трябва да функционират една до друга, а не една против друга, т. е. без да си пречат.

Ура, победа за Лари Флинт! Съжалявате ли за нещо, ще го попита по-късно един от журналистите. Да, Лари съжалява. Само за едно. Свободата е извоювана. Държавата го е защитила. Законът е на негова страна. Но Лари е изгубил любимата си. Жената, която до последно стоя до него, почина от СПИН. Дали пък моралистите нямат право? Дали разюзданата сексуалност, неудържимото отдаване на плътската наслада все пак не предизвиква Божия гняв?

Момчето Лари, което мечтаеше да стане много богато, изпълни мечтата си.

Издателят Флинт, който искаше да докаже правото си на съществуване, успя.

Мъжът Лари Флинт загуби жената, която обичаше.

В Америка Законът застава на твоя страна, но Бог – не винаги.

Но че в края на краищата законът е равен за всички и всички са равни пред него, е приказка, която американското кино непрекъснато разказва. В различни версии, но все пак никой не се съмнява в крайната победа. Защото в Америка е така. Колкото и да са дълги и тежки перипетии към справедливостта, тя все пак надделява.

Обратните примери обикновено са от Европа. И не само от бившите соцстрани.

С "ВКУСЪТ НА ВОДАТА" ("De Smaak Van Water") холандският режисьор Орло Сьонке ни поднася доста по-различна и доста по-мрачна картина за взаимоотношенията закон – човек.

Един социален работник е принуден всеки ден да изслушва тъжните разкази на хора, изпаднали в беда. Той обаче не се поддава на сълзите, запазва служебния тон и отношение. Докато веднъж стига до случай на момиче, което години наред е прекарало в един шкаф. Момичето не знае как да се храни, не говори, не може дори да стои на краката си, само пълзи – изобщо животът го е превърнал в зверче.

Вместо да го изпрати в психиатрична клиника, както повелява законът, социалният работник се заема сам да очовечи момичето.

Процесът на сближаване е дълъг и мъчителен. Постепенно момичето започва отчасти да заприличва на човек. Но пък драмата хваща за ревера социалния работник – жена му го напуска, от службата го уволняват с обвинение в блудство.

Момичето прави стъпки нагоре, той стъпки надолу. Но някъде по средата срещат душите си.

Всичко това изглежда да е крайно противозаконно според правилата за живеене в държавата, но пък помежду им се ражда топлина, дори обич, нещо, която явно е липсвало и на двамата в предишните им животи.

Така, докато в "Народът срещу Лари Флинт" законът е спасение за човеците и създава усещането, че държавата бди над тях, то във "Вкусът на водата" стриктното му прилагане без съмнение би се превърнало в антихуманен акт, ако точно в случай с толкова беззащитно в социален план човешко същество моралният ангажимент не е по-важен от писаните правила.

Изправяйки ни тъкмо пред такъв казус - за сблъсък между предписанията и истинското човеколюбие, този класически филм, превърнал се в емблематичен за холандското кино с успеха си на световния фестивален екран, всъщност ни кара да се замислим и по-дълбоко.

Ако законите са човешко дело, защо те понякога помагат на човека да живее добре, а друг път хвърлят динени кори под краката му?

Те не крият ли, също понякога, опасност да са вид Франкенщайн, хорско творение, излязло извън контрола на хората?

Киното не дава отговорите, но задава въпроси, които се забиват в кожата като малки трънчета, които бодат до кръв, но пък са толкова ситни, че сякаш никога не можем да ги издърпаме от себе си.

Като най-големият въпрос, който особено европейската филмова традиция и в случая - прекрасният холандски филм "Вкусът на водата" поставят:

Не е ли оставено на нас, човеците, в ежедневния ни социален опит задължително да успоредяваме Закона с индивидуалното ни нравствено съзнание?


ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА – АБСОЛЮТ ИЛИ КОМПРОМИС

"Присъдата" - "Лъки Лучано" 

Боряна Матеева

Знаем, че има писани и неписани закони, юридически и човешки. Те ни винаги се припокриват, не винаги съвпадат. Често правото и човешката природа влизат в непримирим конфликт. В точката на това разминаване и сблъсък се раждат казусите, интересни за широк кръг наблюдатели и извън съдебната зала.

Там, където се появява пропукването, е зоната на изкуството - необятна, със свои закони на внушение, художествено манипулативна. В тази зона са тайните входове, през които хората на изкуството влизат в душите на подсъдими и прокурори, на обвиняеми и съдебни заседатели. Не сблъсъкът престъпник - съдия е водещ за тях, а съприкосновението на световете, които те олицетворяват. Тоест, конфликтът на контекстите, на социалните и икономическите парадигми.

В изкуството сухата правна материя, житейските драми и трагедии придобиват измерения, надхвърлящи рамката на конкретиката, и стават общочовешки знаци за морално падение или достойно поведение. Не случайно съдебните зали и шумните процеси, биографиите на мафиоти и престъпници са сред любимите места, теми и герои на киното и литературата. Даже има и обособени жанрове: "съдебен филм" и роман, "затворнически филм" и романи и те неизменно се радват на успех...

Безкрайни са вариациите, разработващи съдебните и затворнически сблъсъци. Подходът варира от остро реалистичното разследване до потапяне в психологията, от екзистенциалното до сюрреалистичното. В тези жанрове основната движеща сила на драматичното – конфликтът, избухва в чист вид и затова никога няма да ни омръзне да го следим.

В двата филма "Присъдата" и "Лъки Лучано", създадени в една и съща година – 1974, имаме почти диаметрално противоположни като наратив и визуален стил подхода.

"ПРИСЪДАТА" ("The Verdict") на всепризнатия  майстор на съдебния филм Андре Каят е класически чернобял разказ за предизвикателствата пред съвестта на един магистрат. Уважаваният и достолепен съдия Льоген гледа последното в живота си дело, преди да се оттегли в пенсия. Фактите са категорични - младеж, чийто баща е марсилски гангстер, убит някога от полицията, е удушил момиче от добро семейство. Има свидетели и уличаващи доказателства, всичко е ясно и води към заслужена присъда. Но се явява субективна пречка и тя преобръща следствието. Майката на подсъдимия, Тереза Леони, в отчаяната си решителност отвлича жената на съдията и започва груб шантаж.

Льоген (в убедителното със сдържаността си изпълнение на Жан Габен) е изправен пред най-сериозната дилема в професионалната си кариера. Той  трябва или да загърби дълга си, оправдавайки явен престъпник, като така спаси живота на жена си, или да бъде твърд защитник на справедливостта и да я пожертва.  

След кратко колебание и не без вътрешна борба възрастният магистрат избира живота на жена си (която при това е и диабетичка на инжекции). Той манипулативно, с "благосклонна неутралност" и от висотата на безупречната си юридическа репутация успява да убеди съдебните заседатели да гласуват "невинен". Така осигурява оправдателна присъда за младежа. За да спаси професионалното му достойнство обаче, неговата жена решава да го отърве от принудата, като спре инсулина и се самоубие. От своя страна Тереза Леони (великолепната София Лорен в едно нетрадиционно амплоа на безскрупулна  мафиотска съпруга), след като е видяла момчето си на свобода, разбира, че то я презира, и че всъщност тя, с маниакалната си любов, е виновна за объркания му живот. За да разкъса възела на трагичните събития, които вече не контролира, Тереза Леони има само един възможен изход...

Режисурата на Каят е строга и уравновесена, без сантиментални залитания и ефекти, центрирана в трагиката на неразрешимата, още от времето на класицизма, морална дилема: любовта срещу дълга, справедливостта и общественият интерес срещу живота на конкретен близък човек...

Ценността на филма е в липсата на дидактизъм, в дискретното подсказване на социалните причини за престъпленията, в отказа от готови формули. Акцентът и в режисурата, и особено в актьорската игра е върху бавното вътрешно изгубване на ориентири. Разчитайки на мощното си излъчване в една от последните си големи роли, Габен майсторски внушава целия фин психологически срив, съпровождащ   принудителното отстъпление от принципите, болезнения драматизъм при опропастяването на една безупречна кариера. Светът на един почтен човек и магистрат изведнъж се сгромолясва - той загубва уважението на другите и живота на жена си. В безизходната ситуация, в която е поставен, няма печеливши ходове. Несправедливата присъда, издадена под натиск, го захвърля на дъното на живота, откъдето няма изход и дори надежда за катарзисно пречистване.

По професия адвокат, изявявал се като журналист и писател преди успешната си кариера на режисьор, Андре Каят поставя пред съда на зрителя фундаментални етични проблеми, като ги поднася без патетика, с художествена мярка, в стегнат ритъм и под формата на класически разказ. Имената и опитът на известните актьори допринасят за силното въздействие на филмите му. Като се оттласква от недостатъците на правосъдната система, той разширява обхвата си до изначалните несъвършенства на човешката природа и придава на художествения дискурс философски измерения. По-възрастните зрители със сигурност помнят "Ние всички сме убийци" или "Всеки има своя ад", в които съдебният казус е вход към сериозни морално-етични размисли.

"ЛЪКИ ЛУЧАНО" ("Lucky Luciano") на Франческо Рози, обратно на психологическия подход в "Присъдата", е епична биография в образи на прочутия сицилиански гангстер Салваторе Лукания, известен в Америка като Чарлз "Лъки" Лучано, считан за "баща на модерната организирана престъпност". Лъки Лучано е могъщ мафиотски бос от 30-те, забогатял от сводничество и други далавери, чиито навици и особености на характера са използвани като прототип от Марио Пузо и Копола в изграждането на прочутия персонаж на дон Корлеоне от "Кръстникът". Образът на Лъки Лучано се появява в 9 филма и книги (досега!), като  явно хипнотизира въображението на поколения творци и зрители. "Досиетата Валаки" (1972) предхождат "Лъки Лучано" на  Рози.

Днешните зрителите, видели много саги, престрелки, предателства и насилие в медиите и на кино, тук ще открият една по-различна гледна точка. От технологията на мафиотската машина и героизирането а ла Холивуд акцентът е пренесен върху връзките и симбиозата на престъпния синдикат с различни обществени организации. Обратно на французинът Каят, проникващ в човешките мотиви на престъплението и констатиращ фатализма и предопределеността на поведението, Франческо Рози – най-яркият представител на италианското и световното "политическо кино", остава верен на принципите си да прави социалнополитическа публицистика.

Филмът започва с надпис, обясняващ, че през 1946 американското правосъдие прави подарък на мафията, като изпраща в родната му Италия Салваторе Лукания, краля на гангстерите в Ню Йорк. През 1936 той е осъден на 50 години затвор по обвинението на прокурора Томас Дюи, но след  9 години е освободен за "специални заслуги към американските въоръжени сили" от същия този Дюи, станал губернатор на Ню Йорк. Става дума за специнформация, получена от мафията, с която е подпомогнато навлизането на американците в Италия в края на войната. Още с тази суха справка е заявена посоката на изследване и авторското отношение – отстранение и морална присъда. Безскрупулният мафиот е изпратен възторжено от свои симпатизанти на кораба за Европа. Установил се в Неапол, скрит зад благоприличната маска на бизнесмен, той разгръща могъщ наркобизнес и полага основите на модерния  хероинов пазар. Прозаичната реалност на престъпната дейност е разкрита без героизация. В множество визиони сбито, но точно е маркирана  дейността на Лъки Лучано по завземане на властовите позиции в американската мафия и по разчистването на сметки между бандитските шайки. Особено въздействащ е принципът на контраста – докато на пищна вечеря се лее шампанско и прочувствена песен в носталгичен дух изплаква любовта към родната Сицилия, 40 дребни гангстерски боса са ликвидирани по най-брутален начин. На фона на зверски престрелки, реки от кръв в луксозни басейни, из тъмни улици по кръстовища и кръчми упоително звучи италианското белканто.

Ефектът е поразителен и не оставя съмнение в авторовата позиция. Насилието е показано като интегрална част от живота и за него няма възмездие и правосъдие, защото "нормалните" и "почтени" институции и хора са участвали в самия му генезис и лесно се поддават на корупция... Затова и Лъки Лучано (в интелигентното, на места дори чаровно изпълнение на звездата на политическото кино Джан Мария Волонте) ни е представен като благодушен чичко с очила и донякъде безлично излъчване, който дърпа конците на своята престъпна империя, без сам да си цапа ръцете. Така той доживява мирно и тихо до почтената за гангстер възраст 65 години и умира не на електрическия стол или от смъртна присъда, не в затворническа килия, а на международното летище в Неапол от сърдечен пристъп в момента, когато филмов продуцент се опитва да купи правата на неговата история...

Като го лишава от блясък и развенчава легендата за симпатичния гангстер, майсторът на "политическото кино" Рози, създал шедьоври като "Салваторе Джулиано", "Ръце над града", " Хора против", "Делото Матей", "Височайши трупове" и други, безкомпромисно и аналитично изважда на показ актуалните и днес въпроси за отговорността на институциите и за подкупните чиновници, с чието мълчаливо съучастие става възможен гангстерският диктат.

Режисьорите и на двата филма не издават присъди и не пледират в ничия полза. Те показват парчета живот и визират в единия трагедията на личността, в другия – драмата и язвите на модерното общество.

А ние, зрителите, решаваме на чия страна ще застанем и на какво си струва да посветим живота си – на лесното, но престъпно съществуване в красив декор или на смислена, включително и гражданска дейност, която задоволява потребности на духа и отстоява във всичко справедливостта или законността в името на висшите морални ценности.

Мутрите и тяхното обкръжение са нашият български екшън, който гледаме всеки ден и който все по-малко ни харесва, може би защото киното ни го показва банално и агресивно, без психологическо проникновение, без отстранение и без онзи фин сарказъм, присъщи на стабилното френско и на класическото италианско "политическо кино".


ПРАВОТО ДА ПОТЪРСИМ ПРАВАТА СИ

"Маргарит и Маргарита" – "Ерин Брокович"

Мариана Христова

В последния, шести урок на "Кино – Хепи енд – Закон" ще се върнем към първия основополагащ закон за наличието на демократично общество – равните права на гражданите. И нещо много по-важно – тяхното отстояване и възможността за това в рамките на различните управленски системи.

В тоталитарната държава, която претендира за хуманизъм в управлението и тук-там, за прах в очите, колебливо промъква понятието "демокрация" с преиначен смисъл, равенството между хората е провъзгласено за най-висша ценност. Известно е обаче, че  социалистическият опит роди очевидна констатация под формата на горчив афоризъм – "Всички сме равни, но някои са по-равни".

 

"Маргарит и Маргарита" на Николай Волев изобличава царството на привилегированите в социалистическа България, поради което не излиза веднага на екран, а на режисьора се пробутват внушения да го "премонтира". Филмът все пак има късмет – изригнал като предчувствие на прага на новото обществено летоброене, той веднага отпушва емоциите и абсорбира насъбралия се гнет. Това го прави героичен филм в очите на зрителите, а отвъд еуфорията от изказаната на глас истина е ценният документ за ширещия се произвол на безправието. Макар че на прицел са "богопомазаните" (в случая: Бог е Партията и всички, които умеят лакейно да се навеждат и да връзват връзки на обувки, са негови пророци), не те са в центъра на тази история.

Главни герои са "опасните" индивидуалисти, чиято безразсъдна любов е потушила инстинкта за самосъхранение, а неогъващата се младост ги тласка към гибел. Те са късните, изпуснати вече деца на Зрелия Социализъм, неудобните копелета на Партията-Майка, която, за никого не е тайна, отдавна кръшка с Гнилия Капитализъм и се надява на кожено палто за износ. Носят рошави непокорни коси, дънки под престилката, докопали са "западните влияния" и заглушават монотонното дуднене на родителите си с "Бийтълс". Не искат примера им, защото е изцапан с виновно примиренчество. Не им трябва диплома, защото образованието е празнословие. Не се поддават на възпитание в духа на "социалистическия морал", защото е равносилно на обезличаване ("Не съм овца да ме стрижат!" – изръмжава Маргарит, с което престъпва училищния ред, но завоюва възхищението на Маргарита). Единственото, за което се борят, са собствените им права – съкровеното право на любов и щастие, така, както те го разбират, а не, както го пише в учебниците. При все, че вроденият им нюх регистрира абсурда и покварата на системата, наивният идеализъм, неизтребимият порив на влюбеността и естествената потребност от щастие ги карат да вярват, че ще успеят да извоюват свободно пространство. Дори и без да се "впишат" в обществото по правилата.

Тоталитарната система обаче не само не предвижда подобен вариант, тя далновидно го е изключила, заличила от списъка с вероятности, защото подрива нейните устои. Тя, в лицето на училищния директор и на висшата държавна инстанция Неризанов, е всевишна, всесилна, дебне зорко всяка проява на неподчинение, за да я потуши в зародиш.

Свободолюбието и гордо вдигнатата глава са най-големите врагове на диктатурата, затова се изкореняват с всички средства – изнудване, унижение, насилие. Образът на Неризанов е апология на нечовешкото в системата, събирателен архетип на изродените представи за морал и допустими граници. Впрочем, макар да е замислен като крайно отрицателен персонаж, той също е жертва - в поведението му се чете свирепият протест на човек, чиято потъпкана личност си отмъщава със същото. Това е фаустовска мъст - заглъхващият писък на душата, отдала се на Дявола безостатъчно.

Така Маргарита и особено Маргарит, натикани в неравна, маргинална позиция и встрани от официалните норми, разбират, че силата на закона не съществува. Дори по-лошо -  действа с обратен знак. Остава законът вътре в тях. Нейната женска плашлива природа е склонна на принудителни компромиси, страхът подрязва крилете й. Неговата мъжка твърдост обаче е безкомпромисна докрай. Беззаконието го тласка към краен нихилизъм, а единственият изход от него е смъртта. При все, че е несправедлив и жесток, съдебният процес на финала е без значение, защото, отвратен от околната действителност, Маргарит сам избира съдбата си. Това е единственото право на избор, което му е предоставено.

Емоционалната мощ на "Маргарит и Маргарита" е в безнадеждността. Във внушението, че човекът, тази нищожна гражданска единица при социализма, е неспособен да се противопостави на Голямата Машина, която командва парада.

Инертното мислене, подкрепяно от корумпирано и с днешна дата законодателство, е довяло в 21. век на местна почва убеждението, че справедливостта е химера, а правата ни съществуват само на книга.

През това време на другия край на света (именно този край, с чиито радости и неволи щем не щем ни засипват всеки ден) подобна такава единица се отърсва от мързел, комплекси и битови тегоби, решена да изтърбуши закона. И не щеш ли, от индивид в регистрите се превръща в личност.

"Ерин Брокович" ("Erin Brockovich") на Стивън Содърбърг е класически линеен разказ за една най-обикновена жена, която дори не ни е особено симпатична. Облича се безвкусно, нахално върти задник под носа ни; първо е раждала, после е мислила и честно казано, прилича на такава с леко поведение. На това отгоре като й подадеш пръст, ти отхапва ръката. Вместо да е доволна, че успява да изкрънка работа от адвоката, който губи делото по застраховката й, сега се е заровила в кирливите ризи на голяма корпорация и иска, моля ви се, да ги съди, че тровели близката река и сеели болести. За коя се мисли? Дори няма образование...

Няма как да ни е симпатична Ерин Брокович, наистина. Крещи: "Кралят е гол!" и държи всички да чуят. Тя е живата Гражданска Съвест, която тропа по прозорците ни, докато не й отворим, и ни кара да говорим притеснителни истини. При това публично. Иска да си признаем, че някой е бил несправедлив с нас и да не оставим нещата просто така. Но понеже ние сме мъдри, препатили и знаем, че нищо няма да се промени с нашия едничък глас, освен това имаме куп по-важни дела, тя продължава сама напред, нека си чупи главата... И тъкмо да си я счупи, ето, че се преборва за справедливостта. Нейната и нашата справедливост. Браво, Ерин, да не повярваш просто!

За наше успокоение и в Америка повечето хора реагират като тук – заравят глави в прахта и чакат да премине опасността. Освен това не е ясно, ако съдбата е била по-благосклонна към Ерин Брокович, дали щеше да човърка настървено мръсни афери? Дали, ако не я бяха напуснали двама поредни съпрузи, ако получаваше по-сносна заплата и ако нямаше нужда да се доказва пред другите и себе си, щеше да има необходимия стимул? Този въпрос остава без отговор, а и той, струва ми се, той не е важен.

Важното е, че нейната упоритост успява и доказва, че в демократичното общество човекът има шанс да победи системата, ако тя се отнесе некоректно към него. Защото законодателството е устроено така, че е способно да се самонакаже, когато допусне грешка. Стига ние да му потърсим сметка за стореното.

Приликата между героите на двата филма - Маргарит, Маргарита и Ерин Брокович – е, че и тримата, противодействащи на общоприетите норми, се опитват да се наместят под слънцето такива, каквито са – бунтари със силни характери и с непоклатими ценности. Разликата е в управленските системи, на чиито фон се разиграват драмите им.

И разбира се, в крайния изход – трагичен във време на тоталитаризъм и "хепи енд" при наличие на демократично управление. Въпреки че филмът "Ерин Брокович" има всички предпоставки да бъде заподозрян в поредната подмолна "based on a true story" ода за американското равноправие и желязното им законодателство, поуката от приказката не е тази. Поне не за нас.

Поуката е в примера за това как всеки сам може да бъде господар на съдбата си, стига да повярва в свободата и способността да отстоява позиции.

Пътят от горчивия крах в "Маргарит и Маргарита" до гордо вдигнатата глава в "Ерин Брокович" - без страх, че ще бъде посечена, е този, който трябва да извървим от робската психика на унизени хора до самочувствието на свободни граждани в демократична страна.

Тогава сами ще ковем законите си, а силата им ще зависи от самите нас.

 

75.godini.spisanie.kino