ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ В ЧУВСТВАТА И МИСЛИТЕ
НА БЪЛГАРСКИТЕ АКТЬОРИ:
ИВАН ДЖАМБАЗОВ
22 февруари 2005, Дом на киното, “Всичко е любов”
Радвам се, че тази вечер салонът на Дома на киното е пълен с толкова млада публика, дошла с интерес към един български филм. Преди 25 години, когато е сниман този филм, България беше изолирана от Европа, но въпреки това ние не преставахме да бъдем европейци. В нашето кино, в театъра, в изобразителното ни изкуство винаги е имало отделни творци, които не са преставали да бъдат в контекста на европейската култура.
През 1966 година с Младежкия театър бяхме на театрален фестивал в Локарно – имахме огромен успех и получихме Голямата награда. Играл съм в италиански и френски филми – навсякъде сме срещали невероятно уважение и топло приятелство. Въпреки изолацията, в изкуството не сме преставали да се чувстваме европейци.
Още Виктор Юго е мечтаел за Европейски съединени щати. Тази идея обаче е срещала по пътя си и големи трудности. През Втората световна война цели европейски народи бяха настръхнали едни срещу други. Може би точно затова още повече трябва да ценим прозренията на личности като Конрад Аденауер, Робер Шуман, Уинстън Чърчил и много други, които не само мечтаеха за Обединена Европа, но и поставиха основата на европейското единство. С тяхната политическа воля символите на войната – въглищата и стоманата – се превърнаха в символи на мира и спокойствието.
В Европа повечето държави са малки. Норвегия има 3,5 милиона население. Дания е с 4 милиона. За България знаете. Но заедно ние сме 450 милиона! А това означава сила, която може да си осигури забележителен икономически напредък, единен пазар, мир и солидарност. И то не само за себе си – гласът на единна Европа може да бъде чут и в другите части на света.
Вие сте поколението на моя син. Не знам обаче дали си давате сметка какъв шанс е за вас да влезете в един свят, където всеки да може да се чувства сигурен – нещо, което ние от моето поколение умеем да ценим, защото не сме го имали.
Нямам илюзии, че няма да има трудности в избраната посока. Но трябва да знаете, че не бива да се спира по средата на пътя. Или ще вложим всички усилия да се върнем там, където винаги ни е било мястото, или ще се отпуснем уморено до масата с ракията и домашната туршия, без духовен ориентир, без историческа перспектива.
Вие няма да допуснете това – нали?
АНА ВЪЛЧАНОВА
1 март 2005, Дом на киното, “Амели Пулен”
Около влизането на България в Европейския съюз в нашите нагласи има много предразсъдъци, недоверие, предпазливост или завишени очаквания... Понятието “Общ пазар” се е превърнало в клише, преди да сме разбрали докрай какво всъщност означава това.
Аз не съм икономист, но не мога да се съглася с онези евроскептици, които с мрачна загриженост предупреждават, че влизането ни в Европейския съюз ще предизвика икономическа криза в България. През 1996 – 1997 година бяхме по-далеч от Европейския съюз, отколкото сме сега, а много добре видяхме какво значи икономическа криза, какво значи свободно инфлационно падане, какво значи срив на държавата. Има хора, които забравят тези неща.
Влизането на България в Европейския съюз няма как да предизвика подобни катаклизми – то, всъщност, е гаранция те да не се случват повече.
Миналото лято бях със семейството си в Гърция – за първи път на летуване, без културен туризъм и обиколки по различни места. Мястото се намираше само на 270 км от София, но сякаш попаднах в друг свят.
Гърците не са кой знае колко по-богати от нас, но живеят по съвсем различен начин. Членството на страната им в Европейския съюз им дава някаква сигурност, която е непозната за нас. В продължение на 5 дни аз не можех да свикна с местните условия – да ходя на плаж, без някой да ме дърпа за плажна такса, без да трябва да плащаш за чадъра, без неуредици на паркинга... Непрекъснато очаквах разни досадни и неприятни неща, които не се случваха.
Винаги досега, ако някой се отнесе добре с мен, аз се чувствам задължена, изпитвам някакво особено чувство на зависимост, че дължа нещо. А в къщата, където бяхме под наем, хазаите искаха да разберем, че са ни благодарни, че сме избрали да живеем у тях. Радваха се, че сме там, че бизнесът им върви. Дадох си сметка, колко съм затормозена, че живея в стрес, че нямам позитивно очакване от живота – а всичко това е разрушително за нас. Там никой за нищо не се притеснява. Не че хората нямат проблеми – имат, както е навсякъде – но те си ги решават, малко по малко, без паника.
Та моето очакване от Европейския съюз не е да станем богати, не е в това въпросът. За мен е важно да получа спокойствие и сигурност, каквито нямам сега.
Сега ви предстои да видите един чудесен френски филм – “Амели Пулен” – много нежен, изобретателен, динамичен и артистичен. Той идва от Франция – една страна, която, надявам се, след 2007 ще бъде по-близо до нас...
ИВАН ДЖАМБАЗОВ
16 март 2005, кино “Одеон”, “Да обичаш на инат”
Отново сме пред прожекция на филм от проекта на СБФД, който би трябвало да ни подпомогне за съпоставката на ценностите в българската и общоевропейската култура и в частност, във филмовото изкуство. Вие сте младите хора, които ще влезете в голямото европейско семейство, и ако си задавате въпросите за ценностната система, с която ще стане това приобщаване, и се опитате за си отговаряте на тези въпроси – то тогава преходът със сигурност ще стане по-лесно.
Проектът, в който вие вече можете да се наречете участници с факта, че следите прожекциите и се запознавате с придружаващите ги печатни материали, е плод на усилията на много хора. Но това, че вие можете да видите толкова много български и европейски филми в рамките на този проект, в най-голяма степен дължите на инициатора и ръководителя на тази инициатива – известната филмова критичка Искра Димитрова, която е в залата. Бих искал тя да стане и да ви се представи, за да я поздравим с благодарност.
Влизането в Европейския съюз не е разходка – както се казва – в събота вечер. Присъединяването на България ще бъде свързано с много усилия, талант и воля, за да могат хората от Балканите, към които принадлежим и ние, българите, да вложат своя принос в големия европейски замисъл.
Ако някой си мисли, че от началото на 2007 година, когато се очаква присъединяването на България, всичко ще тръгне по мед и масло – то той е в дълбока заблуда. Няма такова нещо и подобни оптимистични очаквания са не по-малко вредни и опасни, отколкото и евроскептицизмът.
Естествено е да разчитаме на повече свобода и социална справедливост, на стабилизиране на икономиката ни, на повече сигурност... Но всичко това може да се постигне с всекидневни усилия за изграждане на гражданско общество от самите нас. В това отношение не можем да разчитаме на помощ отвън; никой няма да свърши тази работа вместо нас.
Ето, сега научаваме, че енергоразпространителната компания у нас е осъдена тези дни заради факта, че е ощетила българските граждани през последните години с близо 45 милиони лева с надписване на сметките за ток на милиони българи. Макар и осъдена, компанията не възнамерява да преизчисли сметките на ощетените и да им върне незаконно присвоените от нея средства.
В същото време холандецът Фридрих, мой приятел, женен за българка, на когото гостувахме с жена ми преди време, изчисли, че незаконно му удържали 0,02 процента от пенсията (става дума за пенсията на професор в Ротердам от около 3000 Евро) и той твърдо беше решен да си възстанови отнетото от холандската държава. Когато го попитах, наистина ли смята да се занимава с дела по такъв “дребен” според мен повод, той ми отвърна, че той е гражданин на тази държава и има права, които никой не може да му нарушава. Беше решен да стигне докрай, защото беше убеден, че това е негово задължение и пред останалите му съотечественици.
Та си мисля – ето как хората от Западна Европа отстояват всекидневно гражданските си права, борят се и за малкото, които им дължи държавата, а ние не се опитваме да се преборваме и за голямото. Законите ни са мъртви, ако не ги прилагаме, ако не настояваме всекидневно те да се прилагат. Ето, това означава според мен общество с гражданско съзнание. Това е истинският европейски път. Трябва да ни е ясно, че няма как да получим европейския стандарт на живот даром. Трябва да си го постигнем сами – чрез гражданско съзнание и труд.
За всички тези неща става дума и във филма, който ще видите след малко – “Да обичаш на инат” на Николай Волев. Това е филм за правото на индивида да отстоява ценностите, в които вярва, независимо от натиска на системата във времето на социализма. И тази идея стига до нас леко и убедително, защото е поднесена с добра драматургия от великолепни актьори като Велко Кънев, покойната Леда Тасева – една изумителна актриса , Мария Статулова и други, които майсторски изпълняват своите роли.
Независимо обаче, че днес времената са други и България е пред прага на Европейския съюз, посланието на този филм продължава да е валидно. Ако искаме да бъдем пълноправни граждани на Европа, трябва да свикнем да се държим като граждани в собствената си страна – а това означава да спазваме законите и да държим и другите да ги спазват. Това е наше гражданско право и задължение.
Сега ви пожелавам приятно гледане.
ИЛИЯНА КИТАНОВА
22 март 2005, Дом на киното, “Последно танго в Париж”
Изключително ми е приятно да видя толкова много хора в един препълнен киносалон. Идвайки насам тази вечер, си мислех колко трудно е било у нас до преди 10 – 15 години да се видят филми като “Последно танго в Париж”. Години наред достъпът до културните събития в света и дори до най-обикновена информация е бил силно затруднен.
Приближаването към Европа означава, освен всичко друго, и разширен достъп до информация, означава да сме в онзи свят, в който винаги сме искали да бъдем.
Обменът на филми е един доста чувствителен индикатор за разстоянието, на което се намираме от света на европейските ценности.
Поколението преди нас е виждало големите филмови заглавия – при това само малка част от тях – с огромно закъснение, в недобри копия, като силно осакатен продукт.
Моят личен опит е свързан със София Филм Фест и аз знам колко трудно беше в първите години да се привлекат известни режисьори да посетят Феста в София. Искаше се много търпение и труд да се докаже, че сме готови да спазваме някакви правила и закони, че си струва един известен продуцент, режисьор или фестивален директор да дойде тук и да се представи пред хора, с които си заслужава да се общува.
Дълго бяхме във всевъзможни черни списъци, вън от Шенгенската зона, на нас се гледаше с недоверие. Преди 9 години двама-трима гости се престрашаваха да стъпят в тази черна точка на европейската карта. Постепенно обаче България започна да влиза в различни европейски структури, доверието към нас започна да нараства – сега на последния Фест дойдоха 140 известни личности от световния и европейски филмов елит. Някои от тях – за втори и трети път, защото разбраха, че тук могат да се видят на куп интересни филми и хора, да се създадат полезни делови контакти. Селекционерът на Берлинале за Източна Европа Николай Никитин слезе с усмивка от самолета и първите му думи бяха – “Най-после у дома!” Какъв по-голям комплимент за България – някой да дойде от другия край на Европа и да каже: “At last at home!”
В навечерието на 2000 година бях в Париж и отидохме със Стефан (Китанов) в едно хубаво, неголямо кино, недалеч от Шанз Елизе, в кино “Балзак”. Там даваха филма на Вим Вендерс “Буена Виста Сошъл Клъб”. Киното беше член на европейската верига “Арт-Синема”, където членува и Домът на киното в София. Като разбраха, че сме свързани с Дома на киното, поканиха ни да гледаме филма без пари. Сами разбирате, че проблемът не е в парите за два билета – а за честта да те приемат за свой, за член на една общоевропейска културна общност.
Тогава си помислих, че ми е важно не само да видя този филм, но и да го споделя с приятелите на киното у дома. Тогава казах на Стефан: “Ако ти успееш да докараш този филм през пролетта на Феста – ще те призная!”. Благодарение на европейските филмови канали и с помощта на Гьоте Институт, този филм беше в програмата на Феста през март 2000 година.
Да гледаш един филм едновременно с останалата публика в света – за нас това е привилегия, от която са били лишени нашите родители в разединена Европа. Надявам се, че нашите деца няма да гледат на тези неща като на привилегия – за тях ще бъде напълно естествено, след като ще са граждани на обединена Европа, да споделят културните ценности едновременно и равноправно с останалите европейци.
А сега ви пожелавам приятно гледане.
АНА ВЪЛЧАНОВА
25 март 2005, кино “Одеон”, “Лачените обувки на незнайния войн”
Днес предстои да видите филма “Лачените обувки на незнайния войн” – филм на моя баща Рангел Вълчанов. Когато ме поканиха за участие в този проект с въвеждащи думи пред някои от филмите, знаех само датите на прожекциите и въпросът беше да се съгласуват те с дните, когато съм свободна. Ако знаех, че ще трябва да се явя пред филма на баща ми, сигурно щях да откажа. Но сега, когато видях, че срещу днешната дата е този филм – реших, че в това може би има нещо съдбовно. Още повече, че ми се струва уместно да свържа филма с един проблем, който интересува всички европейци – с проблема за идентичността.
Чували сте предупрежденията, че предстоящото влизане на страната ни в Европейския съюз е потенциална заплаха за нашата българска идентичност, че има опасност да изчезне нещо от нашата неповторимост, че с приобщаването ни към общността на другите европейски държави ще ни вземат нещо и ще престанем да бъдем в пълна степен това, което сме.
Ще видите, че авторът на филма “Лачените обувки...” няма проблеми със своята идентичност. Той знае кой е, от къде е дошъл, какво е наследил и няма сила, която да го раздели със света, от който идва и който той усеща като свой. Ако аз обаче имам някаква идентичност – то тя не е същата, тя е друга.
Убедена съм, че идентичността не се доказва с виковете по стадионите “Българи-юнаци” или с онзи екстаз, с който някои патетично се обръщат към далечното ни минало. Такова самочувствие е нетрайно и изчезва пред първия срещнат чужденец, където “юнаците” се чувстват потиснати и объркани. Устойчиво е клишето и с народната ни музика, за която по инерция се твърди, че е важна част от националната ни идентичност – но колко от нас слушат народна музика вкъщи в свободното си време? Аз не слушам. А ето, например баща ми – за него тази музика наистина означава нещо. При хубава народна песен той става, започва да танцува и да пее, може дори да се просълзи...
Мисълта ми е, че елементите, от които се състои идентичността на съвременните българи, не са така еднородни, както е било в миналото, те се съчетават в динамични комбинации, представляват смес от наследени и допълнително придобити, осмислени и съзнателно подбрани предпочитания, склонности и представи. Много от тях се наслагват трайно в ранна детска възраст.
Колкото и странно да звучи, аз дължа много от своята българска идентичност на моята баба, която беше швейцарка. Трябва да съм била 8-9 годишна, но вече с начална грамотност, когато баба ми ме заведе в кварталната книжарница и ми купи една книжка от Библиотека за ученика със стихове на Ботев. В къщи тя ме накара да прочета някои от стихотворенията на глас и когато стигнах до “Обесването на Васил Левски” и засричах “Гарванът грачи грозно, зловещо...”, баба ми ме спря и ми каза: “Чуваш ли колко музика има в това Гр-гр-гр...” Ето, в този момент трябва да се е отворило нещо в мен за Ботев - който и до днес е мой любим поет – когато нещо много лично те свърже с някаква ценност. Та не е въпросът от какво се срамуваме и с какво се гордеем – а какво от историческото и културното ни наследство сме възприели като съкровено свое.
Разбира се, част от моята идентичност е и този филм. Ако това е детството на моя баща, то в него е моето преддетство. Аз знам, че всичко във филма е истина. Не че няма представи и вероятно даже и измислени неща – но доколкото те са част от автентичния вътрешен свят на моя баща, аз усещам, че те са истина, дори някъде да не са реални. Като човек на изкуството аз знам, че истината и реалността не се покриват напълно или както го е казал Калдерон де ла Барка, никога не е ясно къде е границата между сън и реалност...
Всички тези неща са някъде дълбоко в нас, но за тях започваме да мислим едва при срещата ни с другото, различното. Истинското човешко самочувствие се гради върху самопознанието, в съпоставка със света на другите. В този смисъл нашето предстоящо пътешествие в Европа – когато ще можем свободно да пътуваме и да имаме и парите да го правим – естествено ще бъде нещо като странстванията на Одисей, който в края на краищата пак се завръща там, откъдето е тръгнал – не само в географски, но и в духовен смисъл...
Излишно е да ви убеждавам във всички тези неща – както виждам, почти всички тук сте млади и едва ли има някой, който да не изпитва нетърпение пред европейската перспектива на България. По-скоро се питам на глас пред вас, какви са тези устойчиви клишета за опасностите пред нашата идентичност и не се ли страхуват за нея онези, които никога не са я имали?...
АНА ВЪЛЧАНОВА
29 март 2005, Дом на киното, “Всичко от нула”
Отново пълен салон – дошли сте в дъжда на български филм! Радвам се, че европейският филмов проект на Съюза на българските филмови дейци има своята вярна и многобройна публика.
Неотдавна бях на една лекция за постмодернизма и когато студентите трябваше да дадат някакъв пример за постмодернизъм в българското кино, няколко души назоваха филма на Иван Павлов “Всичко от нула”. Причината вероятно е, че филмът в известен смисъл е на колажен принцип, съставен е от фрагменти, и авторите не се стремят да създадат илюзия за монолитност и единство на представената екранна действителност.
Филмът “Всичко от нула” е създаден през 1996. Преди промените появата на такъв филм едва ли би била възможна. При социализма имаше единен монопол на идеите, но също и на метода за тяхното представяне в изкуството. Социалистическият реализъм беше своеобразен монопол на художественото представяне.
Мисълта ми е, че монополите са не само в икономиката и търговията – при определени обществени условия те са възможни и в света на идеите, и в тяхното представяне в различните изкуства.
Нещо от това монополно мислене се разкърти след 1990 година. Появиха се и други филми като този, който ще видите тази вечер. Но склонността към монополно втвърдяване далеч не е изчезнала в България. Има я в системата на електроразпределение, сега я откриваме в сделката за магистрала “Тракия”, която се подписва днес. Задължение на държавата е да разгражда монополите, а у нас нерядко тя ги създава.
Предстоящото влизане на България в Европейския съюз в този смисъл ще означава и възможност да се прилага и у нас общоевропейският инструментариум за контрол върху монополите във всички области на живота.
Всеки от вас, в областта, в която учи или работи, знае, че има малка група от хора, които са нещо като гуру, последна инстанция, говорители от името на професионалната среда. Тези хора не са в тази привилегирована позиция след честно самоутвърждаване на принципа на състезанието, на конкурса. Те дори често се отличават именно с липсата на талант и принципност. Монополният им кръг е капсулиран и в него може да се намери достъп единствено с компромиси. А компромисите са силата, която умъртвява ценностите, размива границата между добро и зло – там целта оправдава всички средства.
Разбиването на тези монополни ядра е задача на държавата, но тя може да бъде принудена да я изпълни само под натиск от гражданското общество, от хора с гражданско съзнание, които са способни да се сдружават в името на правата и законните си интереси. Нямам чувството, че ние, българите, сме много напред в този процес на гражданска инициативност. Липсва ни самочувствието на граждани, че от нас зависи нещо. Знаем, че това е пътят, знаем, че нашата гражданска активност е необходима и полезна, но сякаш не знаем как точно да я организираме, за да я превърнем в ефективен инструмент за борба с монополите, които са нещо като форма на съвременен феодализъм.
Очаквам европейското ни членство да катализира тази налична, но разпръсната гражданска енергия у българите. Не е много европейско да очакваме помощ отвън и друг да ни оправя проблемите – но в случая явно ни е нужно и известно побутване отвън. Ако обаче сме осъзнали добре проблемите си и сме се опитали да ги формулираме, може би ще бъдем в състояние да се включим по-бързо и успешно в общоевропейския механизъм за контрол върху зоните на прекомерна концентрация на пари и власт във всекидневния живот, но също и в света на идеите и културата. В това е ключът на икономическата и на творческата свобода. Ключът е един – и той се нарича гражданска инициатива и граждански контрол. Много европейци отдавна работят умело с него – предстои да се научим и ние.
ИЛИЯНА КИТАНОВА
31 март 2005, кино “Одеон”, “Фани и Александър”
По думите на Оли Рен, комисар по разширяването на Европейския съюз, географията определя само рамката на Европа – но всъщност съзнанието на гражданите, общите им ценности бележат Европа като пространство на картата на света.
От всички европейски ценности днес бих искала да спра Вашето внимание върху една – и тя е езиковото разнообразие.
Само след година и половина, ако всичко върви добре и България бъде приета в началото на 2007 в Европейския съюз, нашата азбука, кирилицата, ще стане една от официалните азбуки на Съюза. Какво означава това за нас, българите?
Преди всичко това е едно признание за нашата култура, което аз бих сравнила по значение с ръкополагането от Папата на Братята Кирил и Методий за светци и покровители на Европа.
Никой не си прави илюзии, че след 2007 останалите европейци ще се втурнат масово да изучават български език. Но за нас, българите, ще бъде огромно улеснение да получаваме цялата информация от европейските институции и на собствения ни език.
Европейският съюз е построен на принципа на равнопоставеност и взаимно уважение на членуващите в него страни, на икономическия, търговския и културен обмен между тях. И за да излезем от донякъде безличния кръг на обобщенията, ще ви дам един пример за това, как си представям на практика културния и духовен обмен между европейците.
Имаме един семеен приятел – датчанин. Той е етнограф и полиглот, знае и български. Преди години, когато още бяхме твърде далеч от мисълта за европейско бъдеще пред страната ни, той беше дошъл на етнографска бригада в България и тук се запозна с една италианка, също етнограф – и тя говореше български. Голяма любов пламна между тях и не след дълго се ожениха. В продължение на пет години обаче, единственият език, на който си общуваха в това семейство, беше българският...
Та мисълта ми е, че всеки нов език, обявен за официален език в обединена Европа, е още една възможност за общуване, средство за ново познание и обогатяване.
Пред тази перспектива обаче, трябва да си даваме ясна сметка, че обявяването на българския език за европейска ценност повишава и степента на нашата отговорност за неговото използване и опазване. А кой ще се погрижи за него, ако не ние? Достатъчно внимателно ли си служим с думите, стремим ли се да използваме цялата гама от възможности, огромното богатство, което се съдържа в майчиния ни език?
Ние сме малък народ, ученето на чужди езици за нас е насъщно условие за общуване със света. От практика се знае, обаче, че с ученето на чужд език се повишава вниманието и към собствения. Да не изпускаме и тази възможност.
ТАНЯ ШАХОВА
1 април 2005, Кино “Одеон”, “Криле на желанието”
На стр. 9 в една от тези полезни брошури, които и вие държите в ръцете си, чета: “Съветът на Европа е създаден, за да защитава човешките права, парламентарната демокрация и върховенството на закона”.
И по-надолу: “От 1989 година главната му задача е: - да бъде политическа опора и пазител на човешките права в европейските посткомунистически демокрации”.
Хора, които са живели в общество, където грубо са били нарушавани техните права – както десетилетия беше в България – или свикват с това положение, или стават особено чувствителни към проблема с правата на личността. У нас има и от двата вида.
Спомням си, че през 1982 година много нашумя един случай, когато известен адвокат беше завел дело, в което настояваше да получи от социалистическата българска държава своята една осем-милионна част от общонародната собственост. Той твърдеше, че тази част му се полага по закон и настоява да му бъде върната, след като официално се твърди, че собствеността в България е общонародна. Според него това би трябвало да означава, че всеки член от народа има право на своята обособена осем-милионна част. И човекът претендираше да си я получи – по възможност някъде в района между ул. “Граф Игнатиев” и бул. “Толбухин” (сега “Васил Левски”).
Сами разбирате, че държавата, първо, се опита да не му обръща внимание, но неговата упоритост принуди тогавашните власти все пак да му отговорят: формалният отказ беше формулиран като изискване ищецът (въпросният адвокат) да заведе дело срещу всички останали 7 милиона 999 хиляди собственици на останалите части от общонародната собственост. Едно невъзможно изискване!
Защо разказвам този случай, който донякъде звучи и като анекдот? Ами, защото дори в безнадеждните условия на тоталитарната държава, когато хората в България на практика бяха лишени от гражданските си права, имаше отделни личности, които намираха начини да поставят публично този въпрос, да насочват вниманието на хората върху него – дори без да имат какъвто и да било шанс да постигнат реален успех в предварително обреченото си начинание. Тогава тези хора рискуваха много – и въпреки това проявяваха гражданско непокорство в отстояване на правата си.
Днес България е изправена пред членството си в Европейския съюз. Това ни дава надежда, че европейските институции за защита на човешките права ще бъдат в подкрепа и на българските граждани.
Не бива да забравяме обаче, че не институциите отиват при хората, а хората търсят институциите, когато имат нужда от тях.
Съветът на Европа, Европейският съд и всички европейски граждански организации по правата на човека ще си останат чужди за българските граждани дори след приемането на страната ни в Европейския съюз през 2007, ако ние, българите, не станем по-чувствителни към проблема със спазването и нарушаването на правата ни, ако не търсим пътищата и не опознаваме институциите за тяхната защита.
ХРИСТО ГЪРБОВ
5 април 2005, Дом на киното, “Писмо до Америка”
Филмът “Писмо до Америка”, който ще видите тази вечер, е пример за европейска копродукция с участието на три страни: България, Холандия и Унгария.
Предстоящото присъединяване на България към Европейския съюз ще улесни създаването и разпространението на филми в общото европейско пространство – което за малка страна като нашата е от голямо значение. За нашите автори това означава, че ще могат да се състезават с проектите си за финансиране не само от България, но и от различните европейски фондове, а готовите им филми ще имат шанса да бъдат гледани от много повече хора в европейската киномрежа.
Един от принципите, върху които се гради Европейският съюз, е свободното движение на хора, стоки и капитали, което за хората на изкуството означава и пазар на културни ценности. Или казано по-просто: “Хора, пътища, автомобили”... (Смях в залата).
С този филм аз имам, така да се каже, роднинска връзка, тъй като съм мъж на режисьорката Иглика Трифонова. Или, както писа благоевградският местен вестник (тъй като филмът се снимаше в с. Пирин): “Режисьорката Иглика Трифонова е мъж на актьора Христо Гърбов”... (Смях в залата).
Така или иначе, от село Пирин филмът обиколи 40 международни кинофестивала и беше продаден в 11 страни. Един холандски разпространител го откупи за два месеца, след това удължи срока с още три месеца и после с още три... Докато филмът се прожектираше в Амстердам, пак там застреляха българския мафиот Косьо Самоковеца. Българските вестници широко отразиха убийството, но никой не обърна внимание на факта, че един български филм представя и другото лице на България. Но пък когато го показаха в Центъра Барбикан в Лондон, представителката на British Council каза в приветствието си след прожекцията, че ако българите са такива, каквито са във филма, то те са добре дошли в Европейския съюз.
ХРИСТО ГЪРБОВ
8 април 2005, кино “Одеон”, “Бракът на Мария Браун”
Част от вас следят от самото начало проекта “Европейските ценности са наши ценности - киното доказва това” и знаят, колко трудно се намират места в двата киносалона. Толкова много млади зрители за арт-филми (европейски и български) са най-доброто свидетелство за успеха на този проект на Съюза на българските филмови дейци. Зад този успех обаче стоят усилията на много хора и най-вече на главния координатор – известната филмова критичка Искра Димитрова. Предлагам с аплодисменти да им изразим нашата благодарност.
Естественото състояние на киното е колективната творческа продукция, която често е и международна. Предстоящото членство на България в Европейския съюз ще даде шанс на българското кино да влезе по-активно в общоевропейския творчески процес. През последните години български продуценти, режисьори и актьори все по-често работят с европейско партньорство. Това не е лесна работа, но с натрупването на опит някои трудности естествено ще отпаднат.
Моят опит в международен филмов екип е отпреди няколко години. Една италианска продукция – филмът се казваше “Жестокост” - правеше кастинг за актьори от различни европейски страни. В края на краищата една полякиня беше избрана за ролята на българска циганка, която при това трябваше да прилича на Мерлин Монро..., а един хърватин получи ролята на българин.
Питаха ме дали знам италиански, френски, английски – аз отговарях, че се справям с чуждите езици, да не би заради езиците да ме отхвърлят... (Смях) Трудното дойде, когато италианците от продукцията трябваше да произнесат името ми – Гърбов. Звукът "Ъ" беше непостижим за тях – такова нещо те и посмъртно не могат да произнесат. Съгласих се, че се казвам Гарбов и обясних, че името ми произхожда от Гарбо, тъй като съм братовчед на Грета Гарбо... (Смях).
Взеха ме в продукцията, където трябваше да изиграя ролята на сръбски войник с една единствена реплика: “Певай, Елвис, певай!” (Смях).
Но защо ви разказвам тези весели истории? Защото в европейското кино националността на участниците отдавна не е от първостепенно значение. Събират се хора с общия интерес да правят кино и често се разбират с малко думи, дори без да си знаят перфектно езиците. Главното е да са професионалисти, а хората с дарба за кино и театър се разпознават бързо.
Това доказва, че в изкуството няма национални граници – може да има типажно излъчване на героите от един или друг регион, но дори не е задължително актьорите да съвпадат по националност със своите герои. Всичко зависи от това, как стоят нещата в съзнанието на режисьора – това е европейската мярка, а не границите между държавите, очертавани от войните през вековете върху нашия континент...
А сега ви пожелавам приятна среща с филма на Райнер Вернер Фасбиндер, както и с всички останали филми до края на този чудесен европейски проект.
ИЛИЯНА КИТАНОВА
12 април 2005, Дом на киното, “Крадецът на праскови”
Тази вечер ви предстои да видите един от най-хубавите български филми – “Крадецът на праскови”, създаден още през 1964 година с голямата българска актриса Невена Коканова и сръбския актьор Раде Маркович – получили наградите за женска и мъжка роля през есента на същата година на националния фестивал “Златна роза” във Варна.
Преди няколко години в Белград се запознахме с един млад кинорежисьор, казваше се Горан Маркович, който се оказа син на толкова обичания у нас актьор Раде Маркович. Неговият филм “Конвоят” беше показан след тази наша среща в програмата на София Филм Фест.
Тъй като европейските филмови контакти и в частност, близките работни и приятелски отношения сред хората от киното в балканските страни, заемат голяма част от вниманието и времето на моя мъж Стефан Китанов, който, както знаете, е директор на този международен кинофестивал в София, както и на Дома на киното, където сме се събрали тази вечер – затова реших, че мога да му предоставя част от моето време за традиционното “европейско въведение”, като го поканих да сподели нещо от своя европейски опит на фестивален директор и продуцент. Ето, предавам му микрофона и се надявам, че този мой жест ще бъде разбран от него правилно и оценен по достойнство... (Смях)
Стефан Китанов: За мен, като директор на това кино, е изключително удоволствие да видя толкова много млади зрители на български филм в нашия салон. Питам се, дали единствено фактът, че прожекциите на тези отбрани европейски и български арт-филми са безплатни, ви събира така интензивно в този салон или имате потребност от такива филми, а ние не сме достатъчно настоятелни в усилията си информацията за тях да стига до вас. Във всички случаи след този проект ще се опитаме да ви задържим и като по-постоянна публика за филмите, които представяме тук – бъдете тук по-често и ни казвайте какво очаквате от нашето кино.
Надявам се, че седите удобно в креслата на нашия салон. Ремонтът на нашето кино е подкрепен от най-авторитетната европейска институция в киното – Евроимаж. Евроимаж е създаден от френски, немски, италиански, испански и други кинематографисти от малките европейски държави, решили, че заедно могат да създадат един общ европейски пазар, достатъчно голям, за да може да удържа напора на вълната от американски филми. Чрез мрежа от киносалони Евроимаж поощрява разпространението и показа на европейски филми – нашият Дом на киното е член на тази верига, към която принадлежат и по един киносалон в Пловдив и Варна.
Европейското кино е с много качества, но е за хора, които имат по-специален, по-култивиран вкус към филмовото изкуство. Затова го показва само онзи, който може да си го позволи – ето защо подкрепата на Евроимаж за нас е толкова ценна.
Освен това Евроимаж подкрепя създаването на европейски копродукции – вече няколко български проекта с европейско партньорство бяха създадени с финансовото подпомагане на Евроимаж.
Важна европейска програма в областта на аудиовизията е и “Медия” към Европейската комисия. Тази програма съществува от 1990 година, но беше недостъпна за нас. В началото в нея членуваха само страни от Европейския съюз. По-късно тя се отвори и за страните-кандидатки. България беше приета в програма “Медия” едва през 2002. Именно нашето членство в “Медия” прави възможно в програмата на София Филм Фест да се показват около 80% европейски филми – това е голям шанс за любителите на киното у нас. В Дома на киното многократно се показваха и продължаваме да прожектираме филми като “Басейнът”, “Младият Адам”, “Човекът без минало”, за които имаме подкрепата на “Медия”.
Сега като продуцент кандидатствам в програма “Медия” с един филмов проект, озаглавен “Спасение дебне отвсякъде” и горещо се надявам да бъде одобрен за частично финансиране.
Влезте в интернет-адреса на “Медия”: www.mediadesk.bg и ще научите повече за тази интересна инициатива на Европейската комисия.
Накрая искам да ви обърна внимание, че един човек, който има голям принос за основаването на Дома на киното като кино на Съюза на българските филмови дейци, е режисьорът Въло Радев. Тази вечер ще видите неговия шедьовър “Крадецът на праскови” – пожелавам ви приятно гледане.
ИЛИЯНА КИТАНОВА
15 април 2005, кино “Одеон”, “Авантаж”
В хода на проекта на Съюза на българските филмови дейци сигурно вече сте се убедили, че в областта на културата Европа е една, че за изкуството в някои отношения дори зловещата Берлинска стена не беше бариера. Точно в Западен Берлин филмът на Георги Дюлгеров “Авантаж” стана носител на Сребърна мечка за режисура през 1976 и това си остава най-високото международно отличие за български филм до днес.
И все пак, ако не в изкуството, то в много други области на живота бариерите съществуваха дълго и сега ние една по една се стремим да ги преодоляваме по пътя на страната ни към Европейския съюз.
Достатъчно активно ли го правим обаче? Остава още година и половина до датата 1 януари 2007 и в този период България е под особено наблюдение за изпълнението на поетите ангажименти. Ще бъде грешка обаче, ако си казваме – ангажиментите не се отнасят до мен. Някой там е преговарял и е поемал известни задължения, сега управляващите ще ги изпълняват или не – но от мен нищо не зависи. Всички се оплакват, че съдебната система боксува, че не е изпълнено основното изискване на демокрацията – равенството пред закона. Но нали предстоят избори и всеки от нас има гражданското право да подкрепи една или друга политическа сила, която ще изведе страната ни напред по избрания път. Много хора обаче са изпаднали в апатия, твърдят, че няма да гласуват. Не може човек с тази позиция да твърди, че стои зад идеята за европейско бъдеще за България. Нещата са свързани. Няма кой да ни вкара в Евросъюза, освен ние самите.
Казвам тези неща, защото в Западна Европа все по-отчетливо се чуват гласове за изчакване и отлагане на членството на България и Румъния в Европейския съюз. Това не са враждебни гласове, а знаци за загриженост към съдбата на самия Европейски съюз, който има структурни проблеми и все още не е преодолял всички затруднения около присъединяването на предишните десет източно-европейски страни.
Това изисква от нас още по-големи усилия в преодоляването на собствените ни слабости, наследени от миналото, за да убедим нашите партньори от ЕС, че България няма да е единствено в тежест за Съюза, а ще има и своя принос в укрепването на общността.
В този смисъл българските филми, включени и в тази програма, са верен индикатор за мястото в пътя, на което се намираме. Те ясно показват къде сме били, каква част от пътя сме извървели и колко ни остава, за да се чувстваме равноправни с останалите европейци.
Но не трябва да забравяме, че в условия, различни от диктатурата, съдбата ни, както и бъдещето на децата ни, са единствено в наши ръце. Няма европейско съзнание без лично самочувствие и чувство за споделена отговорност.
Струва ми се, че няма да ви е трудно да мислите за тези неща, докато гледате тази вечер великолепния български филм “Авантаж”.
ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ В ЧУВСТВАТА И МИСЛИТЕ
НА БЪЛГАРСКИТЕ АКТЬОРИ:
АНА ВЪЛЧАНОВА
19 април 2005, Дом на киното, “И корабът пътува”
Тази вечер искам да се спра на една тема, към която съм особено чувствителна – темата за екологията.
Ето, че Европейският парламент одобри с гласуване Договора за присъединяване на България и Румъния към Европейския съюз. Самият договор ще бъде подписан в понеделник (25 април). Тези процедури се движат по план, но покрай тях се усеща и известно засилване на обществените настроения в Западна Европа срещу процеса на по-нататъшното разширяване на Съюза. Не бива да посрещаме единствено с раздразнение сигналите за охладняване на европейците към страните, които все още са в позиция на кандидати. Желанието ни да се присъединим в предвижданите срокове е съпроводено и с изискването за трудни реформи – най-вече в съдебната система. Но и в областта на екологията ни предстои много работа.
Виждам, че вие тук сте интелигентна публика и не е необходимо да ви обръщам внимание в каква мръсна среда живеем. Екологията е преди всичко начин на мислене. Щом край нас е толкова замърсено, сигурно не всичко в начина ни на мислене е наред.
Европа разполага със силни организации за опазване на околната среда, за щадящо отношение към природата. Но не бива да очакваме, че след присъединяването на България към Евросъюза, Европа ще дойде тук и като една голяма прахосмукачка ще изчисти замърсения ни дом.
За да се възползваме от екологичните структури на Европейския съюз, трябва да сме свикнали да се тревожим от злоупотребите с природата на територията на страната ни. Не можеш да цапаш наоколо, да си хвърляш боклуците през балкона, да гледаш равнодушно изсичането на горите край Банско или незаконните строежи по черноморското ни крайбрежие и да чакаш някой друг да се справя с всички тези проблеми.
Само хора, които пазят средата, в която живеят, и възпитават децата си в зачитане на градската и природната среда, ще могат да се обръщат и към европейските институции за подкрепа в разрешаването на по-общи и по-сериозни проблеми, където единичните усилия на отделната личност не са достатъчни.
Има един сорт маслини, които растат около 300 години, преди да дадат плод. Това означава, че има хора, които заравят една костилка в земята с надежда да посадят такова рядко маслиново дърво, с пълното съзнание, че няма да дочакат плодовете му. Но знаят, че на тези маслини ще се радват далечните им правнуци, хората, които ще живеят след тях. Ето, този начин на мислене лежи в основата на екологичното съзнание. Някъде към 100 години трябвало да отлежава дървото за изработването на най-качествените рояли. Значи, някой някъде оставя това дърво, за да го обработва някой друг години по-късно... Съмнявам се, че ние, българите, мислим по този начин. А е време да започнем да го правим. Това също спада към подготовката ни за присъединяване към Обединена Европа.
Пожелавам ви приятни два часа с великолепния филм “И корабът пътува” на Федерико Фелини.
ТАНЯ ШАХОВА
3 май 2005, Дом на киното, “451 по Фаренхайт”
Както знаете, само преди броени дни България, заедно с Румъния, подписа Договора за присъединяване към Европейския съюз. Сега пътят ни към пълноправното членство изглежда открит и процесът необратим. По всичко личи, че на 1 януари 2007 България ще стане член на Обединена Европа. Възможно е единствено отлагане с една година, ако влезе в сила предпазната клауза при неизпълнени от наша страна ангажименти – най-вече в провеждането на съдебната реформа и в борбата с корупцията. Но да се надяваме, че това няма да се случи.
В същото време скептицизмът към европейското разширяване в страните-членки видимо нараства. Лидерите на опозицията във Федерална република Германия направиха през изтеклата седмица остри изказвания, обвинявайки правителството на Герхард Шрьодер, че е избързало с подписването на Договора за присъединяване с България и Румъния. Опасенията на германските християн-демократи и на Християн-социалния съюз са свързани с очакването, че евтина работна ръка от нашите страни ще нахлуе в Западна Европа и ще засили проблема с безработицата там. Тези тревоги обаче са твърде преувеличени, тъй като присъединяването на България и Румъния е обвързано със седемгодишен период на отлагане на свободното наемане на работна сила от новоприетите страни.
Така или иначе, тези настроения в сегашните страни-членки не трябва да се възприемат като враждебност към България и Румъния. Те са свързани по-скоро с тревогите около стабилността и бъдещето на самия Европейски съюз. Сега – на 12 май, предстои Бундестагът (Долната камара на Германския Парламент) да утвърди с гласуване Европейската конституция. След това – на 27 май, и Горната камара (Бундесрат) трябва да приеме Конституцията. А два дни след това – на 29 май – ще се състои референдумът във Франция за или против Конституцията... Очакванията за френския народен вот не са от най-обнадеждаващите.
В тази обстановка на известна нервност около приемането на основния закон на Европейския съюз особено се повишава отговорността на страните-кандидатки за членство. От нас се очаква да подпомогнем разрешаването на част от наличните проблеми, а не единствено да добавяме нови. Гаранция за тази роля може да бъде политическата воля за изпълнение на поетите по време на предприсъединителните преговори ангажименти от нашата страна.
Сами разбирате, че нещата със съдебната реформа и корупцията не опират до това, ако някой от вас познава някое корумпирано лице, да му каже веднага да престане да взима подкупи в ущърб на обществения интерес. (Смях)
Предстоят избори и е много важно всеки от нас да подкрепи онази политическа сила, за която вярва, че ще изпълнява тези ангажименти – и то не само на думи...
ХРИСТО ГЪРБОВ
10 май 2005, Дом на киното, “Преброяване на дивите зайци”
Европейските ценности са нещо, което е близко до ума. Там има свобода, справедливост, мир, правова държава. Всички тези неща са важни и не можеш да кажеш кое е по-важно от другите. Как ще зачиташ живота, ако няма мир? Може ли да има върховенство на закона, без правова държава? Как да има висококачествена и здравословна храна, без опазване на околната среда? Може ли да има добро образование, без политически права? Значи, европейските ценности трябва да се гледат в тяхната цялост – всички заедно и без йерархия между тях.
Но като мислим и говорим за ценности, не можем да говорим за всичките едновременно. Затова аз днес искам да се спра на онези ценности, които съдържат думата “разнообразие”: културно разнообразие; езиково разнообразие; религиозно разнообразие.
Европейският съюз означава единство, но не еднаквост. В него участват различни страни, които имат общи интереси. Като са заедно, всяка от тези страни има по-голям пазар за своите стоки. Заедно отделните страни имат по-голяма сигурност и отбрана. Вътре в тази общност свободно се движат хора, стоки и капитали. Улесняват се съвместните действия на хората от различните страни в производството, търговията и изкуството.
Но когато правиш нещо заедно с някой друг, това не значи, че той трябва да е като теб или ти да си като него. Най-добре е всеки да си е той, само да си имате свой код, че да се разбирате какво правите и защо го правите.
Аз съм участвал в кастинги за някои международни филмови продукции и неведнъж съм получавал роля в тях. Това не са били големи роли, но ми е правело впечатление, че с моя, не дотам добър английски и без други чужди езици, винаги съм се оправял без проблем. Ние, актьорите, независимо от коя страна сме, си имаме свои кодове и знаци да се разбираме. Имало е и недоразумения. Научавам си например репликите на английски, а английският актьор – защото продукцията е английска – започва да импровизира пред мен и аз изгубвам представа за момента, кога трябва да се включа и как да реагирам на новия текст. Но веднага се намира някой да ми направи знак, да подскаже и да помогне. Нужен е понякога само един поглед, един малък жест и нещата застават по местата си. А иначе, ако не сме различни, филмът просто няма да е интересен.
Така е и с всяка друга дейност в рамките на Европейския съюз. Който и да си, с каквото и да се занимаваш, имаш шанс да намериш в по-голямото пространство повече сродни души, с които да свършиш една добра работа. А езикът на професията, професионализмът във всяка област на живота е най-доброто средство за комуникация.
Сега ще видите една българска комедия на абсурда – “Преброяване на дивите зайци” на Георги Мишев и Едуард Захариев с музиката на Кирил Дончев. Надявам се да ви хареса, макар да е създаден преди някои от вас да са били родени. Приятно гледане.
ВЛАДИМИР ПЕНЕВ
13 май 2005, кино “Одеон”, “Отвъд облаците”
Европейската перспектива пред България ни кара да съпоставяме непрекъснато най-различни аспекти от нашия живот с живота на европейците от развитите западни демокрации. Една от тези болезнени зони на сравнение са гражданските ни права, които най-често имат и материално изражение.
Преди няколко години играх в един спектакъл на “Сфумато” – “Черното руно”, на фестивала в Авиньон. Ако не е най-големият, то той със сигурност е най-престижният сред международните театрални фестивали. Основан е в началото на 40-те години, някъде по време на войната, и ревностно отстоява създадената традиция, дори и с факта, че там всеки участник получава еднакво възнаграждение с останалите. Някои смятат, че това не е най-справедливо, но така или иначе, това е част от традицията там.
За нашето представление беше голяма чест не само да бъдем включени в официалната програма на конкурса, но и да открием самия фестивал. Едно от представленията ни беше в неделя.
От тогава са минали няколко години, но аз всяка година получавам едно съобщение, че за изпълнението ми тогава – в почивен ден! – са ми преведени някакви средства, които ми се трупат там в една банкова сметка. Средствата не са кой-знае какви, но, както се шегувам пред приятели – трупат ми се за пенсия.
Давам този пример, защото с това внимание аз чувствам, че моят труд е оценен, че се зачита интелектуалният продукт, в чието създаване съм участвал. За много по-значителни усилия у нас не съм получавал съответното възнаграждение – не говоря за признание, а за възнаграждение, което ми се полага по закон.
Лесно е да кажа, че другите са ми виновни, но истината е, че често не познаваме собствените си права, а дори когато ги познаваме, не ги отстояваме, не се борим за тях.
Трябва да знаем, че нашите колеги на Запад не са получили правата си даром, а сами са си ги уредили. И така е не само при артистите, а във всички професии.
Сигурен съм, че и във вашето учение или там, където работите, неизбежно живеете с чувството, че имате повече права от тези, които получавате. Положението никога няма да се промени, докато се примирявате с него и не търсите начини да го промените. Нищо няма да се промени автоматично и след влизането на България в Европейския съюз на 1 януари 2007, ако всеки не си търси лично и в съдружни усилия гражданските права. И не виждам защо трябва да се отлага – направо започвайте да работите по въпроса от днес.
А сега ви пожелавам приятно гледане на филма “Отвъд облаците” на великия Антониони, създаден с помощта на Вим Вендерс, който се нарича негов ученик.
ТАНЯ ШАХОВА
17 май 2005, Дом на киното, “Ново кино “Парадизо”
Сред европейските ценности днес искам да привлека вниманието ви върху:
-
Свободата на мисълта
-
Свободата на изразяване
-
Свободата на съвестта
-
Свободата на печата
Както виждам, повечето от вас в залата сте твърде млади и няма как да знаете от опит какво представляваше социалистическата цензура. Свободната мисъл нямаше достъп до медиите и се преследваше дори в лични разговори. Шепнехме по къщите, защото се подслушваше навсякъде, а преследването и наказанията бяха наистина сурови.
В интерес на истината, ако нещо съществено отличава последните 15 години – от 1990 насам, то е изчезването на този страх от преследване заради убеждения. Широк спектър от информация има достъп до електронните и печатните медии. Сега идеологическата цензура я няма, но ще бъдем наивни, ако не видим зад повърхността на нещата икономическата цензура, която се опитва чрез многотиражните вестници да манипулира общественото мнение, вместо непредубедено и безпристрастно да го подхранва с информация. Мощни финансови потоци се обвързват с определени партийни лобита и тенденциозно работят за едни и против други.
Затова всяка информация за идеологическа или икономическа цензура трябва да се следи внимателно, а с натрупването на фактите можем да си направим и съответните заключения – доколко се приближаваме или отдалечаваме от Европа. Няколко примера:
След информация във филм на BBC, че членът на МОК и видна фигура в българския национален спорт Иван Славков е изразил готовност за взимане на подкуп, българската прокуратура не се самосезира по подозрение за корупционна практика срещу самия заподозрян, а започва следствие срещу журналистите на BBC, оповестили срамните факти.
Същото се получи и при румънския журналист, заснел на КПП Дунав мост действия в нарушение на българските закони. Българската прокуратура и в този случай тръгва срещу журналиста, а не срещу изобличените от неговите снимки нарушители.
Група български журналисти са внесли оплакване от тези действия на прокуратурата срещу разследващата журналистика в България пред Eвропейския съд в Страсбург. Процедурата там е доста тромава, но в крайна сметка дори едно справедливо решение в защита на журналистите остава нарушителите изцяло ненаказани. А и името на България страда заради несъвършенствата на собствената ни съдебна система.
Излиза, че в България корупционната практика е оставена на спокойствие, а се преследват онези, които оповестяват случаи за корупционно поведение. Значи, ако работиш за съдебната реформа в България, си по-уязвим, отколкото ако работиш против интересите на страната ни, прикривайки недостатъците на съществуващата в момента съдебна система и нейната несъвършена практика.
А до датата 1 януари 2007, когато се очаква България да бъде приета за член на Европейския съюз, остава около година и половина, в която страната ни ще бъде обект на специално наблюдение – главно в областта на съдебната реформа и борбата с корупцията...
В същото време новият министър на културата и туризма издаде заповед, с която се забранява на директорите на дирекции в Министерството, както и на директорите на агенции, театри, галерии и музеи да правят публични изявления и да изразяват публични мнения, преди да са съгласувани с министъра. Обяснението, което министърът на културата и туризма даде в пресата, беше, че такава заповед имало и в другите министерства... Излиза, че цензурата пълзи навсякъде.
От всички нас и от всеки от нас зависи тя да не оплете като паяжина целия ни обществен живот. Този негативен процес може да забави и членството ни в Европейския съюз, но дори и да ни приемат там, за свободата на съвестта, мисълта и словото всеки се бори сам. Тази свобода, както впрочем и всяка друга, не се дава даром – тя се взима.
ВЛАДИМИР ПЕНЕВ
20 май 2005, кино “Одеон”, “Оркестър без име”
Тази вечер ще видите един много хубав филм – “Оркестър без име” на Людмил Кирков, по сценарий на драматурга Станислав Стратиев. Като млад артист аз съм играл в една пиеса на Стратиев – “Милионерът” във Варненския театър. Но онези, които следят този филмов проект, знаят, че целта ни тук не е да обсъждаме филмите и да говорим за техните автори, а да приближаваме към себе си европейските ценности.
Та към темата за европейските ценности аз ще си позволя тази вечер да се приближа по един по-необичаен начин: чрез един азиатски пример, с един спомен от Япония.
Попаднах преди няколко години с едно театрално представление в тази необикновена страна. При една разходка в Токио видяхме една чудна малка градина пред една къща. Собственикът ни забеляза и ни покани да влезем. Градината беше разположена на не повече от 10 кв.м., с малко езерце и едри шаранови риби – целите златни. Наоколо – цветя, храсти и онези особени криви японски дървета, които познаваме от гравюрите с туш.
Човекът ни каза (на изненадващо за японец добър английски), че от 30 години работи над тази градина, но няма да може да я завърши в рамките на своя живот. Неговите деца ще продължат да я работят, но и те нямало да могат да я завършат, та и техните деца щели да се трудят там – представете си, върху тези 10 квадратни метра!...
Всичко това ми звучеше хем странно, хем по някакъв начин близко. Помислих си, че ние, българите, имаме в нашата традиция подобни неща. Всеки европейски народ, впрочем, ги има. Смята се, че един истински българин трябва да построи през живота си една къща и да я остави на децата си. Не се гледа с добро око на деца, които продават наследената къща, изяждат и изпиват парите. Очаква се децата да продължат да се грижат за бащиния имот, да обработват наследената земя и да оставят още нещо на своите деца.
Аз, с моя актьорски занаят, няма да мога да построя къща. Но затова пък садя поне дървета. Посадил съм няколко пред нас. Искам дъщеря ми да живее на по-хубаво място, а и като вижда какво правя, да посади един ден и тя някое дръвче нататък...
Представям си, след влизането на България в Европейския съюз, моето лично членство в Обединена Европа като градинар, който се труди в своята част от голямата градина. Опитвам се да задържам и развивам тази нагласа у себе си и у детето си, защото това придава смисъл, обем и перспектива на краткия ни живот.
Пожелавам ви приятно гледане.
ВАЛЕНТИН ТАНЕВ
27 май 2005, Кино “Одеон”, “Изпепеляване”
В началото на 90-те едно парче на Scorpions стана символ на всичко, което се случваше тогава в Източна Европа: “Вятърът на промяната”. Тогава си мислехме, че този вятър ще издуха всичко старо и само за няколко месеца светът ще се промени. Само че месеците минаваха, а промяна нямаше. Дори напротив.
Вятърът започна да отслабва, по едно време спря и дори започна да духа в обратна посока. Недоволни от това, ние всички се събрахме и с общи усилия, издувайки бузи и напъвайки белите си дробове, успяхме да коригираме посоката и вятърът отново задуха в желаната от нас посока.
Мина известно време и се оказа, че напразно сме издували бузи и сме напъвали белите си дробове, защото вятърът, който сме предизвикали, не задвижва само общата вятърна мелница, а най-вече личните мелници на хората, в които най-много вярвахме. Тотално объркани, че напразно сме духали, решихме да си внесем благороден Испански вятър. Той обаче не се оказа вятър, а лек полъх и с не много ясна посока, а и не знаеш, кога ще му дойде времето да подухне.
Преживяхме какви ли не ветрове – едно обаче не се случва: промяната!!! Защо???
Да, вярно е, че някои хора забогатяха за броени дни, вярно е, че същите започнаха да се стрелят по улиците като в уестърн, вярно е, че можеш да чуеш песни с най-просташки текст и най-пошла музика, тоест, има свобода на словото. Вярно е, че станахме безпардонни, егоисти, грубияни и се научихме да отстояваме своите позиции на всяка цена. Да, това е вярно. В тази посока има промяна и то голяма. Но това ли е промяната, за която се пееше в парчето? Категорично не.
Ние искахме да се променим така, че да заприличаме на Белгия, Дания или най-малко Швейцария. Но знаем ли, всъщност, как тези страни са стигнали до това благосъстояние, интересували ли сме се, какво и как са правили хората там всеки ден през последните сто или петдесет години. Как въобще се правят такива неща, откъде се тръгва, кои са първите стъпки, как са преодолявани неизбежните препятствия? Не, не се питаме или не се питаме достатъчно. Не се опитваме да узнаем тези неща, да се поучим от тези неща.
Пътувайки веднъж с колата си, чух една мисъл, която страшно ми хареса: “Ако човек всеки ден научава по нещо ново, след една седмица ще се чувства по-богат, след месец – с други мисли в главата, а след година той вече ще е променен!”. Тогава си казах: Това би извършило истинската промяна, за която всички бленуваме.
Всеки ден трябва да научаваме по нещо за другите страни, към които се стремим, за тяхната история, култура, устройство, за процесите, които тези страни са преживели, докато стигнат до нивото на днешното си развитие.
Едновременно трябва да се учим и от собствения си опит, от глупостите, които непрекъснато вършим.
Нека да оставим настрани фалшивото си балканско самочувствие, че сме талантливи, честни, умни, работливи. Нека да оставим възгласа “Болгар, болгар!” настрана и да правим малки стъпки, но упорито, в избраната от нас посока.
В Холандия има една огромна дига, дълга и висока, която пази сушата от морето. Както знаете, в тази страна значителна част от територията е отвоювана сантиметър по сантиметър от водата. И накрая хората там построили тази дига, за да си пазят спечеленото с толкова труд и мъки.
Там има един малък паметник, който ми е любим и представлява един човек, който се е навел, ето така, за да вдигне ... един камък – и да го положи върху строежа на дигата. Разбирате защо ви го казвам...
А сега ви пожелавам приятно гледане на един много хубав нов български филм, в който, за съжаление, аз не участвам.
ВАЛЕНТИН ТАНЕВ
7 юни 2005 Дом на киното, “Козият рог”
Какво толкова им направихме? Какво толкова сгрешихме? Това са думи на моя герой от “Хъшове”. Предполагам, че много от вас са били незаслужено обиждани, че са българи, че принадлежат към един народ, който има лоша репутация.
По време на едно пътуване из Австрия на мен ми се случи нещо подобно. Бяхме с театър “Улицата” и посетихме Залцбург – града на Моцарт. До къщата, в която е живял гениалният композитор, има една кръчма, в която казват, че Моцарт се отбивал да си пие виното. Решихме, че е задължително да изпием по една бира там.
Това се оказа една квартална кръчма с постоянна клиентела. Над една от масите дори висеше снимка със същите хора, които седяха и в момента на масата. Нашата поява сред това, отчасти затворено общество предизвика сериозен интерес. Иначе въздържаните австрийци започнаха да ни заглеждат, да заничат.
В това време, ние, възбудени, че на някоя от тези маси може би Моцарт е раждал някои от своите велики произведения, коментирахме подробности от интериора на иначе добре запазената от епохата кръчма.
Един възрастен австриец, инвалид, възможно от войната, явно не издържа на любопитството, което глождеше всички постоянни посетители в кръчмата, дойде, седна на нашата маса и започна да ни изследва по-отблизо, отпивайки от една малка чаша винце. Когато най-после вероятно реши за себе си, какви сме ние, попита един от колегите ни, който носеше голяма брада: “Фидел Кастро?”
Ние веднага реагирахме: “Найн, найн – Фидел Кастро капут!” – сиреч за нас с тази работа е свършено.
След това той ни попита дали не сме руснаци и когато разбра, че сме българи, почти учтиво се усмихна, каза “Я, я.” И млъкна.
На излизане от заведението на самата врата отново се сблъскахме с въпросния австриец и му сторихме път да мине. Той направи жест като домакин – “След вас!” и веднага след това каза: “Аба нихт пум, пум!” – т. е. всичко друго, но не стреляйте.
Тази случка доста ни развесели, но и ни обиди. В края на краищата ние бяхме дошли тук заради Моцарт, за да почувстваме атмосферата, в която е работил, а не да стреляме. Откъде накъде този австриец си позволяваше така да ни обижда? Откъде накъде ще ни поставя в един кюп с престъпниците в България? Имаше ли право на това?
Колкото повече ме отдалечава времето от тази случка, толкова повече си казвам: “Да, имал е право.” Защо? Много просто. Нали при демокрацията държавата – това сме ние, гражданите. Нали ние избираме тези, които да ни управляват. Нали е наше правото, ако управляващите не се справят например с престъпността – да ги сменим. Щом те не са се справили с престъпността, а ние продължаваме да ги търпим, значи, ние самите сме си виновни. И няма какво да се обиждаме, че ни слагат заедно с престъпниците под един знаменател.
Сега предстоят избори. И ако тези, които спечелят изборите, не се справят бързо, т. е. в рамките на няколко месеца, с престъпността, и не направят каквото се очаква от тях в областта на съдебната реформа, то ние просто трябва да ги махнем от там. Това е най-важното условие за нашето влизане в Европа! Друго няма! Просто трябва да погледнем истината в очите.
Ако на предстоящия вот ние не изберем хората, които биха се справили с престъпността и биха дали тласък на съдебната реформа, вината си е само наша. Така че, както казваше баба ми: “Да си опичаме акъла!”...
ИВАН ДЖАМБАЗОВ
10 юни 2005, кино “Одеон”, “Вчера”
Когато започна този проект през февруари, не обсъждахме преди прожекциите толкова отношението на Европейския съюз към България, а се вглеждахме по-скоро в степента на нашата собствена зрелост по пътя ни към Европейския съюз.
Знаете, че в България има оптимисти и скептици по отношение на присъединяването ни към Съюза. Оптимистите знаят, че срастването няма да мине без известни сътресения и трудности, но са убедени, че това е път без алтернатива за просперитета на страната ни.
Скептиците от своя страна са хора, които се опитват да споделят своя страх с останалите, че Европа ще ни приеме, за да вършат нашите работници черната работа, да метат дворовете на богатите европейци. Който знае да мете дворове и не знае да прави нищо друго, ще мете дворовете и тук, и там – има ли значение къде? Но който умее и други неща, със сигурност ще има повече възможности за избор след приобщаването на България към ЕС.
След отхвърлянето на Евроконституцията при гласуването във Франция и Холандия, в нашите разсъждения вече се прибавя с повече острота и въпросът за отношението на другите към нас, за настроенията на европейците към бъдещото присъединяване на България. Обикновените хора там също имат своите страхове – да опазят своите постижения, богатството си, работата си. С поведението си на Запад някои наши сънародници допълнително подклаждат с криминално поведение тези страхове.
В тази, така или иначе, по-проблемна обстановка, от нас се изисква повече усилие, отколкото сме смятали, че се очаква от нас. Не трябва да чакаме ябълката да падне от дървото. Трябва първо да посадим дръвчето, да се грижим за него и тогава можем да се надяваме да оберем един ден и плода. Трябва да работим така, че да ни уважават, да ни имат доверие, да гледат на нас като на партньори. Това не може да стане, ако един работи, а петима го гледат.
Тези дни бях в град Септември. Там има един млад кмет, за когото казват, че има очи и на тила си. Сега за Спасов ден на площада беше вдигната една стабилна естрада, организирано беше хубаво тържество. Наблизо се строи църква от дарения на по-заможни хора от района. Всичките тези неща някой ги е измислил и се е потрудил да се случват. В осъществяването им участват много хора. За тези неща става дума. Ако искаме да има работа, ред, празник, църква – всичко това е само в нашите ръце. Колкото по-рано разберем това, толкова по-бързо и безпроблемно ще се осъществи членството ни в ЕС.
А сега ви пожелавам приятно прекарване с филма на Иван Андонов “Вчера”.
ВЛАДИМИР ПЕНЕВ
17 юни 2005, кино “Одеон”, “Любовна магия”
Светла Иванова, давайки ми тук думата, спомена последното ми представление в театъра за този сезон – “Живот по три” на Ясмина Реза – една френска авторка от много смесен произход, чиито пиеси сега се играят навсякъде по света. В изкуството това пътуване на текстове и на представления е много важно. Лично аз очаквам присъединяването на България към Европейския съюз и по тази причина – че се улеснява покрай всичко друго и свободното придвижване на културни ценности, че гостуването на един театър в друга част на Европа може да става без формалности, все едно в една държава.
С пиесата “Отблизо” гостувахме преди време в различни градове на САЩ – Ню Йорк, Вашингтон, Бостън... И ето, сега видях реклама за холивудски филм по същата пиеса. Очевидно някой ни е гледал при нашето гостуване там и си е рекъл – я виж, дали пък не можем в Холивуд да направим филм по същия материал. Поканили Джулия Робъртс и ето ти – филмът готов. Няма да им търся сметка, нито правото си за финансово обезщетение. Щом им харесва – нека работят и те. Това разбирам аз под обмен на културни ценности. Така трябва да общуваме между сцената и екрана и в Европа. Не че не се прави. Но всичко ще става по-лесно и по-естествено, когато се отстранят и последните пречки и срокове пред членството на страната ни в ЕС.
Пътят ни дотам обаче минава и през предстоящите избори. Реформите, които се очакват от нас, зависят от характера на управление на страната ни, а управляващите зависят от нашия вот.
Като идвах насам видях, че съм си облякъл тази бяла риза, която носех преди 15 години на протестното шествие на Екогласност през 1989, тръгнало през София да поднесе една петиция с демократични искания пред Народното събрание. Това тогава беше един колективен акт на гражданско непокорство и рисковете за всеки участник в тази демонстрация бяха големи. Може би съм си бил облякъл бяла риза, защото по нея по-ефектно избиват петната от кръв. Тогава ризата ми остана чиста и ето, че сега, след толкова години, още си я нося. Но отговорността ни към собствената ни съдба в нашата държава не е станала по-малка.
Аз имам дъщеря. Тя все още няма право да гласува. Но аз разбирам моя глас и като отговорност пред нейното бъдеще. Аз гласувам за бъдещето на детето си. И тъй като освен всичко друго имам и памет, няма да гласувам за БСП. Съветвам и вас да не го правите.
Пожелавам ви приятно гледане на филма “Любовна магия” на испанския режисьор Карлос Саура, който е и едно от имената на европейското кино.
АНА ВЪЛЧАНОВА
21 юни 2005, Дом на киното, “Пеле Завоевателя”
Членството в Европейския съюз е въпрос на свободен избор – това е Съюз между свободни държави, които запазват своя суверенитет. България е направила своя избор. И въпреки трудностите по този път на приобщаване, у нас има национален политически консенсус по отношение на европейското бъдеще на страната ни.
Не всички българи обаче осъзнават факта, че европейската перспектива на България зависи в известна степен и от личния избор на всеки от нас.
В пиесата “Хотел между тоя и оня свят” на френския драматург Ерик-Еманюел Шмит играя в театъра една роля – на Доктор С – и бих искала да произнеса днес пред вас една част от един монолог на моята героиня, който има отношение към свободния избор на индивида:
“Идвате на света, натоварени с данни, обременени с наследственост, със семейство, със среда, привързани към някакво населено място, държава, език, епоха. Всичко ви различава, всичко ви отличава, всичко ви разделя. Но едно нещо, едно единствено нещо ви уеднаквява: вие сте свободни. Свободни, разбирате ли? Свободни да увредите тялото си, свободни да си прережете вените, свободни да не се излекувате от някоя любовна мъка, свободни да си изгниете с миналото си, свободни да се правите на герои, свободни да взимате неправилни решения, свободни да провалите живота си или да ускорите смъртта си. Повярвайте, няма никаква Велика Книга на Съдбата. Само няколко знака върху един фиш. Данни. И единственото, което не може да се предвиди, е вашият свободен избор!”
Обичам този текст, харесвам тази роля и с удоволствие произнасям този монолог всеки път по време на представление. Но като човек много неща ме разделят и разграничават от посоката на разсъждение на моята героиня. Разбира се, че има неща в нашия живот, които са предопределени или са плод на случайност, но заедно с това съм убедена, че пред всеки човек има и определена зона за свободен избор. Можеш да провалиш нещо важно в живота си с неправилно взето решение или с пасивност, но всеки има примери и за обратното, когато активно е контролирал изхода от конкретна жизнена ситуация. Лично аз неведнъж съм правила такива крачки с напълно съзнателно усилие да постигна една или друга цел в личния си живот и знам, че усилието си е струвало, носило ми е удовлетворение.
Убедена съм, че и колективният ни път към Европа не е някаква предопределеност, нито пък някой ще го извърви вместо нас. Той е въпрос на позитивно решение, взето от всеки поотделно. Това усилие е насочено право срещу философията на моята театрална героиня. Тя обаче е родена във въображението на един френски автор, на един човек, който вижда недостатъците в един общо взето подреден и задоволен свят. Той има право, след извървения от неговите родители и сънародници път, сега да даде воля и на своя скепсис, и на несъгласието си с устройството на този свят, който никъде не е съвършен. Ние обаче, преди да си позволим лукса да бъдем недоволни, иронични и скептични, би трябвало да положим усилието да подредим донякъде битието си, да направим, каквото зависи от нас, да не приемаме да ни лъжат и подвеждат, докато постигнем моралното право да кажем: аз направих достатъчно, потрудих се да направя живота на моите близки, приятели и колеги по-добър и по-приятен, свърших, колкото можах – но не съм доволен...
Не е лесно, както ще се убедите и след малко от филма на шведския режисьор Биле Аугуст “Пеле Завоевателя”. Вижте как са изглеждали нещата на Скандинавския полуостров само преди стотина години, а знаете как живеят хората днес в Дания и Швеция. Едва ли някой си мисли, че това е станало с някаква промисъл на съдбата, че не е било резултат от свободен избор и огромни усилия.
Пожелавам ви приятно гледане.
ВАЛЕНТИН ТАНЕВ
24 юни 2005, кино “Одеон”, “Бразилия”
Днес е денят за размисъл пред утрешните парламентарни избори в България. Това е част от периода за размисъл на всички европейци, които в тези месеци решават дали да подкрепят Европейската конституция или не – а с това, макар и косвено, отговарят на въпроса, подкрепят ли по-нататъшното разширяване на Европейския съюз.
Като кандидати за европейско членство, ние можем да бъдем приети в началото на 2007 година, но може и да ни скъсат на този изпит. Това сигурно ще ни натъжи, но не бива да ни отчайва. Напротив – би трябвало да ни амбицира още повече.
Ако не ни приемат от първия път, това съвсем не означава, че ще бъдем лош бъдещ член на ЕС. При хората с характер и достойнство неуспехът понякога поражда по-силна мотивация за самодоказване и задвижва по-решително мотора за бъдещо развитие. Особено, когато това се отнася за съдбовно важни неща.
Аз самият съм го изпитвал на гърба си и затова се осмелявам да правя някои изводи.
На приемните изпити във ВИТИЗ ме късаха два пъти и ме приеха едва на третия път. Тогава ми беше обидно, беше ми много тежко, но сега, от позиция на времето оценявам, че това недопускане е акумулирало в мен изключително силна мотивация за доказване. Това, че не са ме харесали от първия, от втория път, а аз вътре в себе си съм бил дълбоко убеден, че мога, че заслужавам да бъда какъвто искам, ми е дало, а и продължава да ме мотивира и да ми дава сили да правя нещата по най-добрия за мен възможен начин. Всеки ден и на всяко място.
Аз естествено не съм единственият с подобна съдба. Сред най-изявените ми колеги много малко са тези, които са приети от първия път във ВИТИЗ. И аз си обяснявам силната им мотивация да бъдат непрекъснато активни точно с факта, че дълго време не са били одобрявани. Така че – нищо страшно! Важното е да сме сигурни, че искаме да сме в Европа, че искаме да живеем в един по-подреден свят, с повече законност и ред, при по-добър стандарт. И че знаем какво трябва да направим, за да го постигнем. Ако докажем, че имаме характер, знание и издръжливост, то рано или късно това ще се оцени по достойнство и от другите. Ако вярваме, че можем – ще повярват и другите.
Или както казва Радичков в “Лазарица”: “Важното е куража си човекът да не изгуби!!!”
Европейският съюз не е федерация като Съединените щати или Русия. Нито пък е просто организация за сътрудничество между правителствата като Организацията на Обединените нации. Съюзът фактически е единствен по рода си. Той представлява уникална в световната история политическа система. Страните, които съставляват Европейския съюз (или страните-членки), споделят своя суверенитет, за да получат сила и световно влияние, каквито нито една от тях поотделно не би могла да има.
Споделянето на суверенитета означава на практика, че страните-членки делегират правата на някои от своите взимащи решения власти на европейските институции, които те са създали, така че решенията от общ интерес да могат да се взимат демократично на европейско ниво.
Тези страници са изготвени с финансовата помощ на Европейската комисия. Изложените на тях възгледи са на Съюза на българските филмови дейци и по никакъв начин не отразяват официалната позиция на
Европейската комисия.
